Дэвид Балдаччи - Мишената

Е, това явно няма как да стане, помисли си тя. Северна Корея притежава много малко, за да връща каквото и да било на истинските му собственици. След изтеглянето на съветските войски тя бе получила независимост, но оставаше сама срещу целия свят. Без приятели, които биха могли да я разберат. Включително и китайците, които според Чанг-Ча бяха една от най-коварните нации на Земята.

Чанг-Ча не беше религиозна. И не познаваше сънародници, които са такива. Разбира се, в страната се срещаха корейски шаманисти, имаше будисти и чондоисти, дори известен брой християни. Но по принцип властите не толерираха религиите, защото ги смятаха за пряка заплаха за режима. Маркс го е казал повече от ясно, помисли си тя. „Религията е опиум за народите“. Но преди много години Пхенян бе наричан Йерусалим на Изтока заради появилите се през XVII в. протестантски мисионери, които осеяли „плоската земя“ със стотици църкви. Днес обаче това не беше възможно. Не се толерираше.

За нея това беше без значение. Тя не вярваше в съществуването на по-висше същество. Не можеше да повярва. Беше страдала твърде много, за да мисли за някаква небесна сила, която не си мърда пръста да прогони завладялото цялата земя зло.

Вярата в себе си е по-доброто поведение. Вярата, че само ти си достоен за наградите, но едновременно с това си готов да поемеш отговорност и за загубите.

Чанг-Ча излезе на някакъв открит пазар и за миг замръзна на място. На три крачки от нея стоеше чуждестранен турист с фотоапарат в ръце, който се готвеше да щракне пазара и продавачите на него. Приличаше на германец, но тя не беше сигурна.

Фотоапаратът почти се вдигна до очите на туриста. Тя се стрелна напред и го издърпа от ръцете му. Той я погледна смаяно.

— Върни ми го — рече на някакъв език, който приличаше на холандски.

Тя обаче не говореше холандски и го попита дали знае английски. Човекът кимна.

— Ако направите снимка на уличния пазар, ще бъдете арестуван и депортиран — размаха апарата Чанг-Ча, после добави: — А може би няма да бъдете депортиран, което е още по-лошо…

Пребледнелият мъж обходи с очи уличните продавачи наоколо, които го гледаха лошо.

— Но защо? — объркано промълви той. — Исках да ги снимам, за да ги кача във Фейсбук.

— Не ви трябва да знаете. Приберете фотоапарата и потърсете ръководителя на групата си. Още сега. Второ предупреждение няма да получите.

Тя му подаде фотоапарата.

— Благодаря — прошепна чужденецът.

Но Чанг-Ча вече крачеше напред. Не й трябваха благодарностите му. Може би трябваше да остави на тълпата да го пребие, след което милицията щеше да го арестува и да го откара в затвора. Може би трябваше да забрави за него, един от милиарди хора. На кого му пука? Той съвсем не беше неин проблем.

Но докато крачеше надолу по улицата, въпросът на чужденеца отново изплува в съзнанието й.

Но защо? — беше попитал той.

Отговорът беше едновременно прост и сложен. Откритият пазар съобщаваше на света, че икономиката на Северна Корея е твърда слаба, за да издържа съществуването на нормални магазини и по тази причина те са заместени от уличните сергии. Това би било плесник в лицето на държавното ръководство, което беше много чувствително към чуждото мнение. От друга страна, изобилието от стоки на уличния пазар би могло да се отрази на желанието на външния свят да изпраща хуманитарни помощи за страната. Това би било много лошо, защото голяма част от населението на Северна Корея буквално умираше от глад. Пхенян изобщо не можеше да се сравнява с останалата част от страната, но дори и тукашните хора гладуваха в своите малки жилища. Всичко това бе част от проблема с изхранването, който беше много прост. Храната не достигаше. Точно по тази причина севернокорейците бяха по-дребни и по-слаби от своите роднини на юг.

Чанг-Ча не знаеше кое от тези обяснения е вярно. Но беше съвсем наясно защо един прост акт като правенето на снимки можеше да има толкова ужасни последици — извън традиционното нежелание на местните хора да бъдат снимани от чужденци. Лесно можеше да се стигне до насилие и нарушителят щеше да бъде арестуван. По тази причина чуждестранните туристи непрекъснато бяха предупреждавани да не се отделят от групите си.

Обичаите ни са различни, тъй като ние сме най-параноичната страна на Земята. За което може би имаме съвсем основателни причини. Или пък нашите лидери искат да сме сплотени пред несъществуващия враг.

Тя нямаше представа още колко севернокорейци мислят по този начин. Но в замяна на това знаеше, че онези, които изразяват открито подобно мнение, неизбежно се озовават в трудововъзпитателни лагери.