Дэвид Балдаччи - Мишената

Чанг-Ча беше подминала няколко ресторанта, които предлагаха типично корейски ястия като кимчи, което всяка корейка умееше да приготвя: варено пиле, риба и сепия, гарнирани с бял ориз, който се считаше за деликатес. Тя предпочете ресторант „Самтесънг“, където предлагаха хамбургери, пържени картофи и шейкове. Винаги се беше питала как е възможно в центъра на столицата да се предлага типично американска храна, въпреки че в Пхенян нямаше дори посолство на САЩ, тъй като двете страни не поддържаха официални дипломатически отношения. Изпадналите в беда американски граждани търсеха услугите на шведското посолство, включително и когато се нуждаеха от медицинска помощ.

Тя беше един от малкото местни клиенти. Почти всички маси бяха заети от чужденци.

Поръча си хамбургер с пържени картофи и млечен шейк с ванилия.

Келнерът я изгледа така, сякаш искаше да я предупреди да не консумира тези западняшки боклуци. Прие поръчката й едва когато зърна служебната карта, която Чанг-Ча пъхна под носа му.

Беше избрала маса до стената. Знаеше къде се намират входовете и изходите. Огледа всички посетители, независимо дали се насочваха към нея, или крачеха в обратна посока. Не очакваше неприятности, но си даваше сметка, че всичко може да се случи.

Дъвчеше продължително, преди да преглътне. Повече от десет години беше гладувала и добре знаеше какво означава празен стомах. Това чувство никога нямаше да я напусне, дори и ако можеше да се радва на достатъчно храна до края на дните си. В „Йодо“ ядеше каквото й попадне — най-често царевица, зеле, сол и плъхове. Именно благодарение на плъховете се беше разминала с болестите, които убиваха голяма част от затворниците. Защото те й даваха протеин. Беше станала истински майстор в ловенето на гризачите, но вкусът на хамбургера й харесваше повече.

Чанг-Ча никога нямаше да надебелее. Не и докато работеше. Може би след години, вече като възрастна жена, живееща другаде, щеше да си позволи някой и друг килограм отгоре. Но вероятността за това беше минимална, тъй като си даваше сметка, че едва ли ще живее достатъчно дълго, за да остарее.

Довърши храната, плати сметката и напусна заведението. Искаше да посети едно място, въпреки че го беше правила и преди както всички севернокорейци.

За да стане част от Музея на освобождението на Отечеството, бе закотвен неотдавна край брега на река Ботонган. Закотвен, защото беше кораб. Един наистина уникален кораб. Най-старият в американския флот след крайцера „Конститюшън“ и единственият в света, попаднал в плен на чужда държава.

Американският боен кораб „Пуебло“ беше в корейски ръце от 1968 г., когато Пхенян обяви, че е навлязъл в териториалните води на страната. САЩ отрекоха това, но за разлика от общоприетата по целия свят териториална зона от 12 морски мили Пхенян беше обявил своята за петдесет. Днес „Пуебло“ беше превърнат в музей. Доказателство за силата и храбростта на родината и смразяващо напомняне за империалистическите домогвания на коварната Америка.

Чанг-Ча се присъедини към някаква туристическа група, но намеренията й бяха по-различни. Преди време беше попаднала на нецензурирана информация за екипажа на „Пуебло“ — нещо нечувано в Северна Корея. Но нейната работа беше такава, че често й се налагаше да напуска страната. Американските моряци били принуждавани да говорят и пишат лъжи, включително признания за изпълнение на шпионска мисия и оплюване на собствената си страна. Но една снимка, обиколила света, била достатъчна за рухването на цялата пропагандна кампания. На нея част от моряците на „Пуебло“ показваха среден пръст на корейския фотограф, преструвайки се, че ръкопляскат. Местните власти не знаели какво означава този жест и попитали своите пленници. Всички до един заявили, че средният пръст е хавайски символ за късмет. Но списание „Тайм“ публикувало материал за тяхната сага, в който разкрило истинското предназначение на жеста. В резултат моряците били смазани от бой и подложени на допълнителни изтезания.

Освободили ги през декември 1968 г. Осемдесет и двама души прекосили „моста, от който няма връщане“ и стъпили в демилитаризираната зона. С изключение на един, който бил убит още при завземането на кораба и бил единствената жертва при целия инцидент.

Чанг-Ча приключи обиколката си, слезе на брега и се обърна да огледа кораба. Според информацията, с която разполагаше, американците бяха отказали да извадят „Пуебло“ от списъчния състав на флота, преди да им бъде върнат обратно.