Дэвид Балдаччи - Мишената

Тя се изправи и огледа четирите трупа.

— Съ сънг — прошепна. — Не вие, а аз!

Прерови джобовете на надзирателите, измъкна едно уоки-токи и го нагласи на друга честота. Произнесе в микрофона една-единствена дума.

— Готово!

После хвърли уоки-токито на земята, прескочи труповете и напусна помещението. Все още гола, покрита единствено с кръвта на мъртвите мъже.

Казваше се Чанг-Ча. Преди много години тя и семейството й бяха затворени в трудов лагер №15, известен още като „Йодо“. Беше едва на годинка в нощта, когато тайната полиция дойде да ги арестува. Винаги се появяваха нощем, може би защото хищниците не обичат светлината. В „Йодо“ оцеля само тя. Близките й загинаха.

В коридора се размина с няколко надзиратели, които тичаха към помещението с мъртвите им колеги.

Не й казаха нищо, дори не я погледнаха.

Когато зърнаха касапницата в каменната стая, двама от тях повърнаха.

Чанг-Ча стигна до предварително определеното място за среща, където я чакаха двама мъже в униформи на генерали от севернокорейската армия. Единият й подаде влажна кърпа и сапун, за да се почисти. Другият остана да чака на крачка встрани с дрехи в ръцете. Тя се почисти и започна да се облича направо пред тях, без да показва никакви признаци на притеснение от голотата си. Но въпреки нейното безразличие двамата генерали предпочетоха да се обърнат с гръб. Може би защото нямаше как да знаят, че тя отдавна е престанала да обръща внимание на голотата си, неизбежно свързана с бруталните действия на много и различни мъже. Никога не беше получавала уединение, за да знае какво е. Кучетата не се нуждаят от дрехи, нали?

Погледна към тях само веднъж. Нямаха вид на военни. Нахлупили униформените шапки, те приличаха по-скоро на музиканти, които умеят да боравят само със своите инструменти, но не и с оръжие. Изглеждаха смешни, слаби и непохватни, но тя отлично знаеше, че на практика са потайни, параноични и опасни, включително и за самите себе си.

— Ще бъдеш отличена, Ии Чанг-Ча — рече единият. — Великият вожд Ким Чен Ун вече е информиран за твоите действия и ти изпраща своите лични благодарности, които ще бъдат придружени с подобаваща награда.

Тя пъхна подгизналата кърпа и сапуна обратно в ръцете му.

— Колко подобаваща?

Генералите учудено се спогледаха.

— Това ще реши Великият вожд — обади се другият. — А ти трябва да бъдеш благодарна на това, което ще получиш.

Тя ги огледа с неразгадаемо изражение, после прекоси коридора и се насочи към изхода на лагера. Много хора се обърнаха след нея, но никой не я погледна в очите. Включително и най-бруталните надзиратели. Слухът за това, което беше направила, вече беше обиколил лагера. Това беше причината да не я гледат в очите — страхуваха се, че тези очи ще са последното нещо, което ще видят на този свят.

Нейният поглед не трепна. Продължаваше да гледа право пред себе си.

От външната страна на оградата я чакаше пикап. Една от вратите му се отвори пред нея.

Пикапът потегли бързо на юг, към столицата Пхенян. Там тя разполагаше с апартамент. С кола, храна и чиста вода. Плюс известна сума пари в местната банка. Това беше всичко, от което се нуждаеше. Много повече, отколкото беше имала някога. Много повече, отколкото беше очаквала. За което беше благодарна. Благодарна, че е жива.

Корупцията не биваше да се толерира. Знаеше го по-добре от всеки друг.

Днес беше убила четирима души.

Пикапът продължаваше да се движи.

Чанг-Ча бързо забрави за корумпирания управител, който беше поискал евро и секс срещу нейното бягство. Той не заслужаваше внимание.

Сега щеше да се прибере в апартамента си и да чака следващото обаждане.

А то, както винаги, щеше да дойде скоро.

Тя щеше да бъде готова. Защото това беше единственият живот, който познаваше.

И за който също беше благодарна.

Няма по-голяма чест от това да служиш на родината си, нали?

Чанг-Ча гледаше през стъклото, но не виждаше нищо. Не разговаряше с останалите пътници в колата.

Винаги предпочиташе да пази мислите вътре в себе си. Те бяха единственото нещо, което не можеха да й отнемат. Въпреки че се бяха опитвали, при това многократно. Всичко друго й бяха отнели, но не и мислите.

И никога нямаше да успеят.

Нейният апартамент. Докато не й го отнемат. Спалня, миниатюрна кухничка, баня с душ, три малки прозореца. Общо около трийсет квадратни метра. Но величествен замък за нея.

Колата й. Докато не й я отнемат. Модел с две врати, произведен от автомобилния завод „Сънгри“. Четири колела, кормило, двигател и спирачки, които обикновено работеха. Притежанието й я отличаваше от повечето хора в страната.