Дэвид Балдаччи - Мишената

— И други са ми го казвали. Но според мен не ти трябва диплома, за да натиснеш спусъка.

— А защо избрахте именно това? Били сте съвсем младо момиче, току-що навършило пълнолетие. Могли сте да правите много други неща.

— Не виждах кой знае какъв избор — отвърна Рийл.

— Не мога да го повярвам! — каза Спицър.

— Мислите ли, че е нужно да го повярвате? — остро попита Рийл. — Изборът беше мой!

Спицър затвори бележника си и завинти капачето на писалката.

— Според мен часът още не е изтекъл — отбеляза Рийл.

— А според мен ни стига за днес, агент Рийл — хладно отвърна психоложката.

— Е, на мен ми стига за цял живот! — отсече Рийл и миг по-късно вратата на кабинета се затръшна след нея.

Мястото имаше няколко различни имена: „Букчан“, „Пукчан“ и „Пукчаанг“.

Официално се водеше Куан ли-со №18, което на корейски означаваше трудововъзпитателна колония. Концлагер. Или гулаг. На практика истински ад, разположен край река Тедонган в севернокорейската провинция Пхьонан.

Най-старият от всички трудови лагери в страната, „Букчан“ приемаше дисиденти и други врагове на държавата още от петдесетте години на миналия век. За разлика от лагерите със същото предназначение, където действаше тайната полиция, известна още като Департамент за държавна сигурност, „Букчан“ се управляваше от Министерството на вътрешните работи. Лагерът беше разделен на две части. Едната беше предназначена за превъзпитание. Затворените тук хора учеха наизуст тезисите на двамата мъртви ръководители на страната и имаха шанс да бъдат освободени, макар и поставени под наблюдение до края на живота си. В другата част бяха останалите — с доживотни присъди, които никога нямаше да видят външния свят. Повечето тук бяха от втората категория.

Разположен на площ почти колкото Лос Анджелис, „Букчан“ беше дом на близо петдесет хиляди души, изолирани по няколко различни начина, включително четириметрова ограда. Когато даден човек бе изпратен на това място, с него пристигаше и цялата му фамилия — класическата система за асоциативна вина, която обхващаше новородени бебета, пеленачета, тийнейджъри, братя и сестри, съпруги, дядовци и баби. Родените тук автоматично наследяваха вината на семействата си. Тъй като сексуалните контакти и бременностите бяха строго регулирани, нелегално родените просто биваха избивани. Възрастта и персоналната вина не означаваха нищо. Пеленачето и грохналата му баба се третираха по един и същ начин: брутално.

Всички обитатели на „Букчан“ работеха почти през цялото време — в каменовъглените мини, в циментовите заводи и на други подобни места. Работата им беше опасна, тъй като предпазни средства не се предвиждаха. Мнозина умираха при трудови злополуки. Милиони миньори бяха повалени от болести на белите дробове. Храната беше оскъдна. Хората сами се грижеха за нейното осигуряване. Цели семейства пируваха на сметищата — ядяха насекоми, съчки, а понякога и себеподобните си. Водата беше дъждовна или от сонди. Изключително мръсна, причиняваща цял куп болести, най-вече дизентерия. Условията на живот в „Букчан“ се считаха за важен фактор при контрола на населението.

По данни на международните организации трудовите лагери в Северна Корея бяха шест, но на практика никой не знаеше точния им брой. Фактът, че бяха номерирани от едно до двайсет и две, навеждаше на мисълта, че са далеч повече. Те бяха дом за повече от двеста хиляди корейци, които представляваха близо един процент от цялото население на страната.

Съществуваха сериозни подозрения за корупция в „Букчан“. Животът съвсем не течеше гладко. За по-малко от два месеца бяха регистрирани десет бягства — нещо, за което не можеше да има извинение. Лагерът се охраняваше от два тежковъоръжени батальона. По четириметровата ограда течеше ток, а земята около нея беше минирана. Оградата беше изпъстрена с петметрови вишки, а охраната на периметъра се осигуряваше допълнително от скрити и явни патрули, които не пропускаха нищо. От всичко това следваше, че бягството би трябвало да е невъзможно. Но след като имаше такива случаи, трябваше да има и обяснение за тях. Носеха се слухове, че бегълците са използвали вътрешна помощ — нещо, което беше не само непростимо, но и намирисваше на предателство.

Затворничката се беше сгушила в ъгъла на каменното помещение. Беше пристигнала съвсем наскоро, заловена в Китай и върната в родината й. Бе само на двайсет и пет, но изглеждаше по-възрастна. Имаше дребно, обсипано с белези тяло, което обаче все още беше здраво и жилаво. Силата си личеше дори в походката й. Вече бяха открили парите, скрити в един от телесните й отвори. Преди да я пребият, надзирателите си ги бяха поделили.