Дэвид Балдаччи - Мишената

В момента тя трепереше от страх, свита в ъгъла. Дрехите й отдавна се бяха превърнали в дрипи — както от дългото пътешествие, така и от принудителното й връщане в страната. От тялото й течеше кръв, косата й беше сплъстена и мръсна. Дишаше затруднено, слабичките й гърди с усилие се повдигаха и отпускаха.

Тежката врата се отвори да пропусне четирима мъже. Трима униформени пазачи и управителят на „Букчан“, който беше облечен със сива куртка и безупречно изгладен панталон. Беше добре охранен, със зализан перчем и лъснати обувки. Гладката кожа на лицето му издаваше добро здраве. Очите му се сведоха към жалкото подобие на човек, свито до стената. Жената приличаше на ранено животно, изхвърлено да умре край пътя. По този начин щяха и да я третират. Такава беше съдбата на всички затворници, а надзирателите, които проявяваха милост към тях, също се превръщаха в затворници. Едно наистина перфектно решение на въпроса от тоталитарна гледна точка.

Управителят излая къса заповед и хората му смъкнаха дрехите от тялото на жената. Той направи крачка напред и побутна оголеното й бедро с излъскания връх на обувката си.

Жената се сви още повече в опит да се слее с каменната стена. Зализаният перчем се усмихна, пристъпи още една крачка и приклекна над нея.

— По всичко личи, че имаш пари — каза на корейски той.

Тя вдигна глава да го погледне и кимна. Крайниците й трепереха.

— Спечелила си ги в чужбина?

Ново кимане.

— Като си приемала китайски боклуци в леглото си?

— Да.

— И имаш още пари?

Жената понечи да поклати глава, после спря.

— Мога да намеря.

Управителят доволно погледна униформените.

— Колко още? — попита той.

— Много.

— Добре, и аз искам много. Кога?

— Ще трябва да изпратя съобщение.

— Още колко пари можеш да набавиш?

— Десет хиляди вона.

— Малко са — поклати глава управителят. — Освен това не искам вони.

— Тогава юани?

— Да ти приличам на човек, който се нуждае от китайска тоалетна хартия?

— Тогава какво искате? — боязливо го погледна тя.

— Евро. Искам евро.

— Евро? — прошепна тя и отново потръпна. Беше гола, а в килията беше студено. — Какво ще правите с евро тук?

— Това не е твоя работа, кучко!

— Колко евро?

— Двайсет хиляди. Платени предварително.

— Двайсет хиляди евро?!

— Това е цената ми.

— Но как мога да ви вярвам?

— Не можеш — усмихна се зализаният. — В противен случай отиваш в мината. — Замълча за момент, после подхвърли: — В досието ти пише, че си от „Кечон“.

Имаше предвид лагер №14, който се намираше от другата страна на река Тедонган, в съседство с „Букчан“.

— Говори се, че там глезят затворниците — продължи управителят. — Тук обаче не правим така, въпреки че имаме програма за превъзпитание. А в „Кечон“ са затворени само непоправими мръсници. Имай предвид, че никога няма да излезеш от „Букчан“. Ако се опиташ да избягаш, ще те хванат. Знаеш какво ще се случи после: ще те завържат за кол, ще напълнят устата ти с камъни и всеки от пазачите ще стреля по пет пъти в теб. А всяка минута, която прекараш жива на това място, ще ти се стори по-лоша от смъртта.

Той погледна към хората си и с усмивка добави:

— „Кечон“, а? Мястото за разглезени лайнари!

Те избухнаха в бурен смях и запляскаха с длани по бедрата си.

— Двайсет хиляди евро! — отсече управителят и се изправи.

— Кога?

— След пет дни.

— Това е невъзможно!

— Много съжалявам — отвърна той и направи знак на придружителите си.

— Чакайте, чакайте!

Мъжете спряха и се обърнаха да я погледнат.

— Ще ги намеря — увери ги жената, докато се изправяше на треперещите си крака. — Но трябва да изпратя съобщение.

— Може би ще уредим това — каза управителят и огледа голото й тяло. — Не си чак толкова кльощава. Ако те изкъпят, сигурно ще изглеждаш доста добре. Или поне не толкова противна…

Той протегна ръка и докосна косата й. Жената инстинктивно се сви. За награда получи силен удар и от устата й бликна кръв.

— Никога не прави това! — заповяда управителят. — Покорно ще приемаш докосванията ми.

Тя кимна и изтри кръвта от устните си.

— Първо ще те почистят, а след това ще те доведат при мен.

Жената знаеше какво означава това.

— Ами парите? — попита тя. — Нали трябваше да ви донеса евро?

— Това е допълнително , извън еврото. Докато чакаме да изтекат петте дни. Или предпочиташ мръсната и опасна мина пред моето легло?

Тя примирено поклати глава.