Дэвид Балдаччи - Мишената

— Да.

— Но въпреки това сте предпочели да не го правите.

— Само в случаите, при които е необходима и моята лична преценка. Заповедите се дават от хора, а хората допускат грешки. Заповедите идват от хора, затворени в обезопасени кабинети. Но аз работя на терен, а там няма сигурност. Принудена съм да вземам бързи решения, за да изпълня заповедта по най-добрия начин.

— А това включва ли и неизпълнение на тази заповед?

— Възможно е.

— А случва ли се да измисляте собствени задачи, които изпълнявате за собствени цели?

Рийл внимателно огледа събеседничката си през полуспуснати клепачи.

— Виждам, че вашите въпроси стават все по-конкретни — отбеляза тя.

— Поради належащата необходимост да знам. Винаги съм била убедена, че това е единственият начин да си върша работата. Но по принцип предпочитам да слушам, вместо да говоря.

— Значи знаете какво съм направила.

— Знам — кимна Спицър.

— А казаха ли ви защо?

— Да, въпреки че част от фактите ми се струват спорни.

— Имате предвид истината срещу лъжата?

— Предпочитам да чуя вашето мнение.

— Защо? Какво значение има то?

— Част от оценката е. Но ако не желаете да навлизаме в тази тема…

— Какво толкова, по дяволите? — нетърпеливо махна с ръка Рийл. — Ако откажа, това със сигурност ще ми донесе още една черна точка, въпреки че такава едва ли им трябва… — Приведе се напред, сложи лакти върху коленете си и преплете пръсти. — Убивали ли са ваш близък приятел?

— За щастие, не — поклати глава Спицър.

— Шокът е огромен. Сякаш за броени секунди преминаваш през всички фази на мъката. Това няма нищо общо с катастрофите, болестите или старостта. Сякаш са те застреляли заедно с приятеля ти. Отнели са живота и на двама ви…

— Мисля, че ви разбирам.

— Напротив. Можете да ме разберете само ако ви се е случило. Но тогава искате единствено отмъщение. Ще ви се да изтръгнете болката от откритата язва в корема и да я запратите срещу онзи, който я е причинил. Нямате за цел да го накарате да страда, а да го убиете. Да му отнемете същото, което той е отнел от вас.

Спицър се облегна назад. Беше й неловко, но изпитваше и огромно любопитство.

— Вие така ли се чувствахте в онзи момент?

— Разбира се — тихо отвърна Рийл. — Но за разлика от повечето хора в подобна ситуация грабнах болката и я запратих там, откъдето дойде.

— В резултат на което загинаха двама души. Наши служители.

— Точно така.

— Тоест поехте едновременно ролите на съдия, съдебни заседатели и палач?

— Именно, на съдия, съдебни заседатели и палач — отвърна Рийл и продължи да наблюдава жената през полуспуснати клепачи. — Но ролята на палача я изпълнявам от години, докато вие тук играете съдията и заседателите. Вие решавате кой да умре и ми съобщавате името му. А после аз го правя. Нещо като ролята на господ, нали? Кой ще живее и кой не? — Изпревари Спицър, която се готвеше да каже нещо, и добави: — Искате ли да чуете какво чувствам в тези мигове? Вие, психоаналитиците, винаги се интересувате от това, нали? Искате да знаете какво изпитваме и при най-незначителните неща?

— Да, искам.

— Чувствам се прекрасно. Агенцията е свършила тежката работа, за да реши кой ще умре. Аз само изпълнявам. Какво по-добро от това?

— А как се чувствате, когато играете трите роли едновременно?

Усмивката на Рийл бавно се стопи и тя закри с длани очите си.

— Не чак толкова добре — отвърна.

— Това означава ли, че не се виждате в тези роли занапред?

Рийл вдигна глава.

— Защо не престанем да дрънкаме глупости? Защо не погледнем реалността в очите? Това не са роли, не е актьорска игра. Човекът с куршум в главата няма да стане след падането на завесата. Защото е мъртъв. И ще си остане мъртъв.

— Не обичате да убивате, така ли?

— Обичам да свърша работата си както трябва. Но не съм сериен убиец. Серийните убийци обичат това. Те са обсебени от възможността да доминират над друго човешко същество. От ритуалите и от детайлите. От преследването на жертвата и от удара. Аз не изпитвам подобни чувства. Това ми е работата. Такива са изискванията на професията ми. За мен убийството е начин да се сложи точка. Издигам висока стена около него, извършвам го и продължавам нататък. Не ме интересува кой е мишената. Важното е да има мишена. Това е всичко. Ако се задълбая повече, няма да мога да го правя.

Изтече цяла минута в мълчание, през която се чуваше ускореното дишане на Рийл.

— Били сте привлечена в ЦРУ на съвсем крехка възраст, без дори да сте завършили колеж — обади се най-сетне Спицър. — Това е много необичайно.