Дэвид Балдаччи - Мишената

— Аз… Не искам да ходя в мината…

Той се усмихна, протегна ръка и вдигна брадичката й.

— Ето, видя ли? Не е чак толкова трудно. Храна, чиста вода, топло легло. Срещу които ще те имам, когато пожелая. — Махна с ръка към хората си и добави: — Те също. Ще правиш всичко, което поискаме от теб, ясно? Всичко! Независимо какво е то! Трябва да знаеш, че за нас не си нищо повече от бездомно куче!

— Разбирам — отвърна с насълзени очи жената. — Но нали няма да ме наранявате? Изтърпях достатъчно болка…

Отговорът беше още един оглушителен плесник.

— Никакви глезотии, боклук! — изръмжа управителят. — Ще говориш само когато ти задавам въпрос! — Пръстите му се стегнаха около гърлото й, главата й се блъсна в стената. — Разбра ли?

— Разбрах — примирено отвърна тя.

— Ще ме наричаш съ сънг — добави той. Това беше корейската дума за господар. — Ще ме наричаш така дори и след като напуснеш това място, ако изобщо го напуснеш. Не мога да ти го обещая, дори и ако доставиш парите. Може би ще ти се случи нещо по време на бягството. Това зависи от мен и единствено от мен, ясно?

— Ясно — прошепна тя.

— Кажи го! — яростно я разтърси той. — Докажи, че ме уважаваш!

— Съ сънг — промълви с треперещ глас тя.

— Видя ли? — усмихна се той и я пусна. — Не е чак толкова страшно.

Миг по-късно се хвана за гърлото, улучен от дланта й. Тялото му политна и се блъсна в надзирателя, който стоеше зад него.

Движенията й бяха толкова бързи, че в сравнение с тях мъжете наоколо изглеждаха като вцепенени. Тя прекоси стаята светкавично, измъкна пистолета от кобура на надзирателя до вратата и го гръмна в лицето. Почти едновременно с това кракът й се стрелна в обратна посока — толкова високо, че острият нокът прониза зеницата на втория надзирател и го ослепи. Човекът изкрещя от болка и се строполи на земята в мига, в който третият надзирател натисна спусъка на пистолета си. Но жената вече не беше там. Оттласквайки се от стената, тя полетя към него, измъкна ножа от колана му и се приземи на трийсетина сантиметра зад гърба му. Бързо замахна с острието, а надзирателят изкрещя и направи опит да притисне с длани прерязаните вени и артерии на шията си.

Жената продължаваше да се движи. Използва падащото тяло като стартова площадка, от която се стрелна към ослепения надзирател и му нанесе ножичен удар с двата си крака. Тялото й се завъртя във въздуха и го блъсна към стената. Главата му се заби в камъка със страшна сила и черепът му се пръсна.

Тя вдигна захвърления на пода пистолет и пусна по един контролен изстрел в главите на тримата.

Винаги беше ненавиждала затворническите надзиратели. Години наред беше живяла с тях, свидетелство, за което бяха дълбоките физически и душевни рани, които никога нямаше да зараснат. Заради тях никога нямаше да бъде майка, защото, за да бъдеш майка, трябва да възприемаш себе като човешко същество. Нещо абсолютно невъзможно за нея. В лагера я наричаха „кучка“ — прозвище, с което се обръщаха и към всички останали жени. „Кучка, кучка“. Чуваше тази дума от сутрин до вечер, години наред. Ела, кучко, махай се, кучко, умри, кучко…

Извърна се към управителя, който лежеше на пода до вратата. Той беше все още жив, притиснал гърлото си с две ръце и отправил блуждаещ поглед в тавана. Тя нарочно го беше ударила по-леко — знаеше каква е разликата между зашеметяването и смъртта.

Коленичи до него и се взря в оцъклените му очи. Не се усмихна победоносно, нито пък изглеждаше тъжна. Чертите й бяха абсолютно безизразни.

— Кажи го — прошепна тя.

Той изскимтя и стисна още по-здраво разкъсания си ларинкс.

— Кажи го — повтори тя. — Съ сънг .

Пръстите й се промушиха зад тила му и го стиснаха.

— Кажи го!

Управителят отново изскимтя.

Твърдото й коляно потъна в слабините му.

— Кажи го!

Управителят нададе отчаян писък.

— Кажи съ сънг и край на болката. — Коляното й потъна още малко надолу. — Да го чуя!

— Сссъ…

— По-ясно! — изсъска тя и натисна с цялата си сила.

Той изкрещя с пълен глас — разбира се, доколкото му позволяваше наранената дихателна тръба.

— Съ сънг!

Тя се изправи. И пак не се усмихна победоносно, нито изглеждаше тъжна. Чертите й бяха абсолютно безизразни. После повтори думите му, произнесени преди броени минути:

— Видя ли, че не е толкова страшно?

Докато той гледаше безпомощно, жената скочи и се стовари отгоре му с цялата тежест на тялото си. Лакътят й попадна в носа му с такава сила, че натика хрущялите директно в мозъка със силата на изстрелян от упор куршум. Смъртта настъпи моментално. Това беше един вид услуга за високомерния тъпак, който пак щеше да умре от недостиг на кислород, но доста по-мъчително и по-бавно.