Дэвид Балдаччи - Мишената

Докато крачеше по улиците, тя търсеше потвърждение на отдавна констатираните си наблюдения. В много отношения Пхенян не представляваше нищо повече от материализиран израз на преклонение пред управляващата фамилия Ким, разположен върху площ от три хиляда и сто квадратни километра по двата бряга на Тедонган, вливаща се в Корейския залив южно от града. На корейски пхенян означаваше „плоска земя“ и отговаряше точно на местоположението му. Той се намираше на по-малко от трийсет метра над морското равнище и се разстилаше равномерно като биндетък — традиционната корейска питка. Централните булеварди бяха широки, но по тях почти нямаше автомобили. Превозните средства тук бяха предимно тролейбуси и автобуси.

Пхенян не приличаше на милионен град. Тротоарите бяха доста оживени, но Чанг-Ча беше посещавала подобни градове и в чужбина, където пешеходците бяха значително повече. Стремежът на тукашните жители да се скрият някъде вероятно се дължеше на многобройните охранителни камери и масираното присъствие на милицията.

Тя пое надолу по стъпалата към метрото. Пхенянското метро беше най-дълбокото в света — над сто метра надолу в земята. Линиите му бяха разположени само под западния бряг на Тедонган, докато чуждестранните поданици обитаваха предимно източния. Тя нямаше представа дали е умишлено, но като гражданин на Северна Корея беше склонна да повярва, че е именно така. Тук централното планиране в комбинация с параноята беше достигнало своя връх.

Гражданите, които чакаха следващия влак, се бяха подредили в абсолютно права линия. Още от деца севернокорейците бяха научени да се строяват за броени секунди. На много места из столицата можеха да се видят опънати като по конец опашки. Те бяха част от „абсолютното единство“, с което беше известна страната.

Чанг-Ча не се присъедини към опашката. Умишлено остана встрани от нея, докато влакът не спря на перона. Тя измина няколко спирки с него, след което отново излезе на повърхността. В Пхенян имаше много и просторни зелени площи, но паметниците бяха далеч повече.

Тук можеше да се види Триумфалната арка — точно копие на онази в Париж, но далеч по-голяма, издигната в памет на корейската съпротива срещу японската окупация между двайсетте и четирийсетте години на миналия век. Кулата „Нучхе“ наподобяваше паметника на Уошингтън, но беше висока цели сто и седемдесет метра. Беше издигната в чест на корейската философия, проповядваща желязна увереност в собствените сили.

Чанг-Ча мина покрай нея и кимна. Тя разчиташе само на себе си и вярваше само на себе си. Нямаше нужда да й го напомнят. Не се нуждаеше да повярва в това благодарение на някакъв шиш, насочен към небето.

Имаше и Арка на обединението — един от малкото паметници, изобразяващ корейските жени. Облечени в традиционни носии, те опъваха голяма карта на обединена Корея. Арката беше яхнала магистралата „Обединение“, която започваше от столицата и стигаше чак до демилитаризираната зона.

Отново символизъм.

Самата Чанг-Ча имаше две представи за обединението. Първо, беше убедена, че то не бива да се случва. Второ, не й пукаше дали ще се случи или не.

Скоро се приближи към величествения монумент „Мансуде“ — израз на дълбок поклон пред паметта на основателя на КНДР, Ир Сен и на неговия син Чен Ир.

Чанг-Ча мина покрай огромното съоръжение, без да го поглежда. Това беше малко рисковано от нейна страна. Всички севернокорейци отдават почитта си към двамата лидери, като спират на място и дълго гледат техните статуи. Всички им поднасят цветя, включително чужденците. Не го ли сторят, рискуват да бъдат арестувани или депортирани.

Но въпреки това Чанг-Ча продължи напред, сякаш за да предизвика милиционера, който стоеше наблизо. Нейният патриотизъм си имаше граници.

Огромната бяла фасада на хотел „Рюгьон“ доминираше над целия град. Строителството му беше започнало през 1987 г., но през 1992 г. бе спряно поради липса на средства. През 2008 г. бе възобновено, но никой не знаеше кога ще бъде завършено и дали някога в този хотел ще преспи дори един гост. Засега той представляваше огромно чудовище с височина 330 метра във формата на пирамида с планирана застроена площ от близо четиристотин хиляди квадратни метра.

Тук централното планиране е надминало себе си, помисли тя.

Куркането на червата я накара да се отбие в един ресторант. По принцип севернокорейците не се хранеха навън, тъй като малцина можеха да си позволят този лукс. Ако го правеха, това най-често ставаше на групи, чиято сметка се покрива от предприятието, в което работеха. В тези случаи работниците ядяха и пиеха до насита и обикновено се прибираха доста пияни от оризовата водка, която тук наричаха соджу .