Дэвид Балдаччи - Мишената

Знаеше го със сигурност.

Защото родителите й бяха попаднали в „Йодо“ по абсолютно същите причини. Самата тя беше израснала там, но бе успяла да избегне смъртта. Беше единствената. Всички останали членове на семейството й бяха загинали.

А нейното оцеляване струваше скъпо, ужасно скъпо.

Защото я принудиха да избие роднините си лично, за да й бъде позволено да живее.

Роби погледна Рийл, която се взираше в пода.

Наближаваше полунощ. Вече седмица бяха тук. След психотестовете дойде ред на нова серия физически изпитания — всяко по-трудно от предишното. Дадоха им малко храна и вода и отново ги затвориха тук. Потни, уморени и все по-депресирани. През следващите дни бяха подложени на изключително високи натоварвания. Имаха право само на няколко часа сън, след което ги вдигаха от твърдите легла и всичко започваше отначало.

Тази вечер ги освободиха сравнително рано. Така получиха първата възможност да разменят няколко думи.

— Как мина сеансът с твоя психоаналитик? — попита той, най-после решил да наруши тишината в малката килия.

— Страхотно — иронично отвърна тя. — А твоят?

— През по-голямата част от времето обсъждахме теб.

Тя вдигна глава към него, после измести поглед към най-близкото от подслушвателните устройства.

Тук? Сега? , беззвучно се раздвижиха устните й.

Той се извърна към стената, на която и двамата знаеха, че са монтирани видеокамери. След това ловко изправи матрака на тясната му страна и остана скрит зад него. Направи й знак да седне в противоположния край на леглото. Тя се подчини. В очите й се появи любопитство.

После той прибягна до езика на жестовете. И двамата бяха обучавани да го използват, тъй като мълчаливата комуникация беше неразделна част от оперативната работа.

— Маркс е човекът за всичко на Еван Тъкър — оформи първото си изречение Роби. — Не вярва, че ще оцелеем на това място. Ще направим ли опит да се измъкнем?

Рийл се замисли за момент.

— Това ще им даде повод да ни ликвидират, без да носят отговорност — отвърна със серия жестове тя.

— Значи да си налягаме парцалите?

— Мисля, че ще издържим.

— Какви са ти плановете?

— Да привлечем Маркс на наша страна.

Очите на Роби се разшириха.

— Как?

— Като страдаме заедно.

— До този момент поведението ти към нея бе лошо. Как ще обърнеш нещата?

— Правя го умишлено, именно за да мога да обърна нещата и тя да ми повярва. Ако мисли, че я мразя, може би ще излезе нещо. В обратния случай веднага ще стане подозрителна.

Роби не изглеждаше убеден.

— Какви са другите ни възможности? — попита тя.

— Никакви. Освен да умрем.

В същия момент вратата отскочи на пантите си и в килията нахлуха половин дузина мъже. Сложиха белезници на Роби и Рийл и ги изведоха навън. Те поеха с препъване по безкраен лабиринт от коридори. Принуждаваха ги да вървят бързо, вероятно за да загубят ориентация.

Някаква врата се отвори пред тях. Изблъскаха ги през прага и вратата се затръшна. Поеха ги други ръце, които ги вдигнаха във въздуха и ги сложиха да легнат върху дълга дъска.

Осветлението в стаята беше слабо, но им позволяваше да се виждат, проснати на сантиметри един от друг. И двамата знаеха какво ги чака. Завързаха ги за дъските, след което ги наклониха. Главите им потънаха в ледена вода. Задържаха ги в това положение, докато им свърши въздухът.

Измъкнаха ги обратно, но краката им останаха вдигнати. Покриха лицата им с тънки парчета плат и започнаха да изливат ледена вода, която бързо проникна в устата и носовете им. Рефлексът на задавяне се включи почти веднага. Започнаха да кашлят и плюят, но водата не спря. След известно време повърнаха.

Отместиха парчетата плат за няколко нормални вдишвания и издишвания, после ги върнаха обратно. Процедурата продължи още двайсетина минути със същия резултат.

И двамата повърнаха цялото съдържание на стомасите си, колкото и малко да беше то. Накрая започнаха да изхвърлят само жлъчка.

Оставиха ги да лежат върху дъските. Не знаеха кога водата ще рукне отново, но това беше част от процедурата. Тя се наричаше „водно мъчение“ и никой на света не можеше да се справи с ужаса от нейното приложение.

И двамата дишаха тежко. Ръцете и краката им опъваха въжетата.

При нормални обстоятелства разпитът започваше именно на тази фаза. И двамата знаеха това, но нямаха представа на какъв разпит ще бъдат подложени.

Осветлението намаля още повече и те инстинктивно се стегнаха.