Дэвид Балдаччи - Мишената

— Само от вас зависи дали да прекратим всичко това — обади се един глас.

Не беше Аманда Маркс. Беше мъжки глас, който чуваха за пръв път.

— Каква е цената? — попита на пресекулки Рийл.

— Подписани признания — отвърна гласът.

— Признания за какво? — изръмжа Роби и продължи да плюе, за да прочисти устата си.

— Рийл признава убийството на двама оперативни агенти на ЦРУ, а ти — че си й помагал и сътрудничил. В допълнение и двамата се признавате за виновни в измяна.

— Ти адвокат ли си? — изръмжа Рийл.

— Искам отговор, нищо повече.

Следващите думи на Рийл го накараха да се разсмее.

— Страхувам се, че това, което предлагаш да направя, е физически невъзможно — отвърна мъжът. — Но то също е един вид отговор, нали?

Последва още един сеанс водно мъчение с продължителност около двайсетина минути. Въпросът беше поставен отново миг след като главите им изскочиха на повърхността.

— Ще спрем в момента, в който подпишете — увери ги гласът.

— Измяната означава смъртна присъда — хлъцна Роби, после извърна глава и изплю поредната порция жлъчка. Имаше чувството, че главата му ще се пръсне, а белите му дробове са безнадеждно разкъсани.

— Тогава какво значение има това, по дяволите? — добави Рийл.

— Има значение — увери я гласът. — Ще получите тежки присъди, но няма да бъдете екзекутирани. Това е сделката. Признанията ви са готови и чакат да бъдат подписани.

Роби и Рийл не казаха нищо.

Това им спечели още двайсет минути мъчения.

След тях и двамата изгубиха съзнание. Това беше една от последиците при подобен вид изтезания. Тялото изключва. А никой не изтезава хора, които не изпитват нищо.

Лампите светнаха и мъжът насочи поглед към завързаните за дъските тела.

— Цял час — промърмори той. — Доста впечатляващо.

Името му беше Андрю Виола — до неотдавна главен инструктор на Бърнър Бокс, а преди това легендарен оперативен агент на ЦРУ, участвал в най-сложните и опасни мисии през последните двайсет и пет години. Съвсем наскоро щеше да навърши петдесет, но въпреки това беше в отлична форма, със стройна и стегната фигура. Възрастта му личеше само по посивялата коса и дълбоките бръчки на лицето, насечено от белезите, които беше получил при една излязла от контрол операция.

Той извърна глава към Аманда Маркс, която беше наблюдавала цялата процедура с изражение, издаващо лека погнуса.

— Това не е гледка за хора със слаб стомах — подхвърли той.

— Не ми стана много ясно каква беше целта й — отвърна тя. — Наистина ли очакваме да подпишат признания?

— Не знам. Това не е моя работа. Само изпълних заповедта, която ми беше спусната. Останалото е работа на юристите на ЦРУ и съответните началници.

— Мислех, че това е моя мисия…

— И все още е, Аманда. Нямам никакво намерение да ти се бъркам. — Очите му се сведоха към неподвижните фигури на Роби и Рийл. — А за разлика от някои хора аз винаги изпълнявам своите заповеди…

— Какво правим оттук нататък?

— Моята работа приключи — отвърна Виола. — Разбира се, ако не ме повикат повторно. Може би ще видя тези хора още веднъж, преди да напуснат базата. Ако изобщо я напуснат — побърза да се поправи той.

— И двамата са убедени, че ще умрат тук — каза Маркс.

— А ти не споделяш тяхното мнение, така ли? — погледна я с лека изненада той. — Тук умират курсанти, Аманда. Рядко, но се случва. Може би защото не става въпрос за летен лагер…

— Това е различно. Случват се инциденти . А и Роби и Рийл не са курсанти, а ветерани. Но ако това е била идеята от самото начало, аз…

— Не отивай толкова далече — прекъсна я той. — Просто си върши работата. Така и ти ще бъдеш щастлива, и началниците ще са доволни.

— А теб това не те тревожи, така ли?

Виола й хвърли кос поглед.

— В миналото може би ме е тревожило. Но не и днес.

— Какво се промени?

— Бяхме атакувани. Кулите паднаха. Пентагонът беше ударен. Разбиха се самолети, умряха американци. Затова днес се опитвам да виждам света само в черно и бяло.

— Но светът не е черно-бял.

— Казах, опитвам се.

След тези думи той се обърна и напусна помещението.

Маркс се приближи към двамата припаднали агенти. Спомни си за срещата с Еван Тъкър, преди да пристигне тук. Директорът беше пределно ясен относно очакванията си. На пръв поглед отношението му беше безпристрастно и справедливо. Ако издържат на изпитанията — добре. Ще бъдат върнати на работа. Просто и ясно.

Но после дойде заповедта за водното мъчение. Маркс знаеше, че Виола е перфекционист в своята работа. Но едновременно с това притежаваше едно… хм, безмилостно отношение. Нещо като морален компас, който изобщо не обхваща всичките страни на морала. И това я тревожеше.