Дэвид Балдаччи - Мишената

Директорът млъкна и ги погледна очаквателно.

— А какво ще стане, ако се откажем? — попита Роби.

— Мисля, че може да се уреди. Но тогава партньорката ти ще има всички шансове да бъде осъдена за убийство. Ти също, като съучастник.

— А ако останем с риск да бъдем убити от неприятеля или от своите, няма да бъдем изправени пред съда, така ли? — попита Рийл.

— Очаквала ли си нещо по-щедро от това? — скептично я изгледа Тъкър. — Имаш шанс поне частично да изкупиш вината си, като приемеш сегашните изпитания, а след това се справиш и с предстоящата мисия. Другият вариант е да зарежеш всичко и да избягаш, но това ще бъде съвсем различна игра. Изборът е твой. Но трябва да го направиш веднага, защото нямам време за чакане.

— Затова ли сте тук? — изгледа го Роби. — Да поставяте ултиматуми?

— Не. Тук съм, защото е крайно време да ви изясня мотивите си. Никой не възнамерява да ви ликвидира. Аз съм толкова претрупан с работа, че дори не съм си помислил за това. Всички сме само бурмички в общата схема и имаме шанс да направим нещо изключително важно, за да превърнем света в много по-добро и по-сигурно място. Но за тази цел трябва да съм хиляда процента сигурен, че сте с мен. В противен случай сте безполезни. Пак повтарям — решението е ваше. И трябва да го чуя веднага.

Той млъкна и ги погледна.

Пръв се обади Роби.

— Приемам — обяви той.

— Аз също — кимна Рийл.

— Радвам се — отвърна Тъкър, след което стана от стола и изчезна през отворената врата.

Роби и Рийл нямаха време да разменят дори една дума, защото от коридора долетя нов, по-различен шум.

Секунди по-късно се появи редник, който буташе количка пред себе си. На нея имаше най-различни закуски и голяма кана с кафе. Друг войник донесе два сгъваеми стола, които разтвори около масата.

Рийл и Роби не помръднаха през цялото време. Спогледаха се, след като бойците се оттеглиха.

— Дали не са решили да ни почерпят с циан калий? — подхвърли Роби.

— Не ми пука, защото умирам от глад! — отсече Рийл.

Настаниха се около масата и нападнаха храната. Между залъците отпиваха големи глътки горещо кафе. Проговориха едва когато се облегнаха назад, сити и пълни с енергия.

— Никога не подценявай положителния ефект на храната върху самочувствието — подхвърли Рийл.

— Дано не са решили да поохранят телето, преди да го поведат към кланицата — поклати глава Роби.

— Искаш да кажеш, че това беше последната ни храна преди екзекуцията?

— Не знам какво да кажа. Преди появата на Тъкър бях убеден, че с нас е свършено, но сега вече не съм толкова сигурен.

— Струва ми се странно, че е бил толкова път, за да ни съобщи нещо, което знаем — въздъхна тя.

— Мислиш ли, че беше искрен?

— О, я стига! Лъжеше безсрамно.

— Но защо? — изгледа я Роби.

— Шпионите по принцип лъжат. Вероятно е решил да си покрие задника заради водното мъчение.

— Защо му е да го прави? Ние не сме в позиция да се оплачем на профсъюза, нали?

Отвън долетяха нови стъпки и те инстинктивно грабнаха ножовете, оставени до чиниите. Оказа се, че е едно от войничетата, дошло да прибере посудата. Колегата му им направи знак да го последват и ги поведе към банята. Взеха по един душ и се преоблякоха в чисти дрехи.

— Това ме шашка повече от водното мъчение — прошепна в ухото му Рийл по обратния път към килията. — Изведнъж станаха много любезни!

— Може би такива са заповедите на Тъкър — прошепна в отговор Роби.

— Трудно ми е да го повярвам.

Оставиха ги на спокойствие в продължение на четири часа. После се появи един редник, който разпореди да облекат спортни екипи. Качиха ги в един джип и поеха към гората, покриваща най-далечния край на периметъра.

Времето не беше лошо. Четири градуса над нулата, малко облачно, но слънцето беше високо в небето и температурата се повишаваше. Роби прецени, че е някъде към два следобед.

Джипът изчезна. Секунди по-късно на пътеката се появи дребната фигура на Аманда Маркс, напуснала прикритието на дърветата. Беше в екип за бягане и с маратонки „Найк“.

— Надявам се, че сте нахранени и отпочинали.

— И най-вече чисти — каза Рийл. — Нека не забравяме това.

— В такъв случай да потичаме, а?

Без да чака отговор, Маркс им обърна гръб и започна да се отдалечава по пътеката. Роби и Рийл си размениха объркани погледи, след което я настигнаха и заеха позиции от двете й страни.

— Знаехте ли за посещението на Тъкър? — попита Рийл.

— Разбрах в последната минута. За какво си говорихте?