Дэвид Балдаччи - Мишената

— А вие решихте да игнорирате тези нотки, така ли?

— Реших, че това не може да бъде вярно — отсече Маркс.

— Или сте убедили себе си, че не може да бъде вярно — подхвърли Роби.

Маркс пое напред и двамата я последваха.

— Къде е нашето място във всичко това? — попита Рийл.

— Не знам — призна Маркс. — Но мога да ви кажа, че отсега нататък ще тренирам заедно с вас.

— Защо? — попита Роби.

— За да ни пазите? — добави Рийл.

— Просто ще тренирам с вас.

— Това не е нито ваш проблем, нито ваша битка — рече Роби. — Не си заслужава да рискувате кариерата си при евентуален провал.

— Правилно отбеляза, че аз съм заместник-директорът, Роби. И нося лична отговорност за всички оперативни агенти. Вие двамата сте такива и аз съм длъжна да полагам грижи за вас.

— Като влизате в надпревара с Тъкър? — възкликна Рийл. — Номер едно срещу номер две? Не е трудно да се отгатне кой ще бъде победителят!

— Може би си права — хладно отвърна Маркс. — Но не забравяй, че номер две винаги дава повече.

— Искате да превърнете Еван Тъкър в свой враг?

— Нищо подобно. Само се опитвам да си върша работата.

— Но вашата работа е да изпълнявате заповеди — отбеляза Роби.

— Моята работа е да изпълнявам задълженията си на заместник-директор по най-добрия начин — отсече Маркс. — И точно това ще направя.

Тя ускори крачка и ги остави на десетина метра зад себе си. Вероятно за да им даде възможност да обсъдят това, което току-що им беше казала.

— Мислиш ли, че е искрена, или се преструва, че е на наша страна по някакви скрити причини? — попита Рийл.

— Не знам — отвърна Роби. — Изглежда искрена. А и защо да търси приятелството ни? Тя ни доведе тук и може да прави с нас каквото си пожелае.

— Но не го прави — замислено отвърна Рийл.

— Все още не — поправи я Роби.

— А как ще действаме?

— Ще изчакаме да видим как ще се развият нещата. Това е всичко, което можем да направим.

— А ако казва истината?

— Това като нищо би я превърнало в косвена жертва. Убеден съм, че на Еван Тъкър изобщо не му пука кой ще му се изпречи на пътя.

Рийл забави крачка, после спря.

— Какво има? — обърна се да я погледне той.

— Много хора са в опасност заради мен, Роби. Ти, Маркс, Джули и всички останали, които познавам.

— Не ставай глупава.

— Току-що го каза: всеки, който му се изпречи на пътя. А той е поел по този път с единствената цел да стигне до мен . Нека не се заблуждаваме, аз съм тази, която иска.

— И какво?

— Трябва да се справя сама, Роби.

— Да се справиш сама? Срещу цялото ЦРУ?

— Не искам да излагам на опасност нито теб, нито когото и да било. Стига толкова. Дори не мога да преброя случаите, при които ти можеше да загинеш заради мен.

— Помниш ли какво ти казах под онзи проливен дъжд, Джесика?

— Помня, но…

— На никого не съм казвал подобни думи. Никога!

Очите на Рийл проблеснаха след неочакваното признание. Но непоколебимата твърдост се завърна в тях само секунда по-късно.

— Тук оцеляването е изключено, Роби. Какво мислиш, че ни чака след снощното давене? Взвод за екзекуции?

— Ще го посрещнем заедно, каквото и да е то. По този начин удвояваме шансовете си за оцеляване.

— Напротив. Удвояваме само бройката на жертвите.

— Да вървим. Маркс натрупа значителна преднина и като нищо ще реши довечера да ни остави без десерт…

Роби се обърна и затича по пътеката. Рийл изчака няколко секунди, поклати глава и пое след него. Но тревогата в очите й остана.

— Господин Фонтейн?

Задрямалият в болничното легло Ърл се сепна и отвори очи.

— Господин Фонтейн?

Погледът му се фокусира върху младата лекарка, тялото му се надигна.

— Да?

Тя придърпа един стол и седна до него. Ърл моментално забеляза, че придружаващият я надзирател не е големият Албърт. Но и този го наблюдаваше внимателно и с открито подозрение. Вероятно беше в течение на престъпленията на Ърл, за разлика от младата лекарка.

— Исках да ви кажа, че проведох няколко телефонни разговора.

— Какви телефонни разговори?

— Относно молбата ви.

Ърл прекрасно знаеше за какво става въпрос, но реши да изпълни докрай ролята на треперещия старец, на когото дните са преброени.

— За моето малко момиченце?

— Точно така.

— О, божичко, много съм ви благодарен!

— Разговарях с някои хора от Вашингтон.

— От Вашингтон?! Мили боже! Благодаря, много благодаря!

— Когато им обясних ситуацията, те ме свързаха с други хора. Но все още няма гаранции.