Дэвид Балдаччи - Мишената

— Аз също. Какво искаш да кажеш?

— Нищо конкретно, сър. Просто да се уверя, че го знаете.

Виола излезе, а Тъкър остана на мястото си. Гледаше ръцете си, обсипани с кафяви петна — резултат от твърде продължително ветроходство през горещите летни дни. Но това беше, преди да стане директор на ЦРУ Сега нямаше време за забавления. Работата беше всичко.

Предстоеше най-важната мисия в кариерата му. Може би най-важната и за Управлението от десетилетия насам. Вече беше уверил президента, че всичко е под контрол. Че екипът е одобрен и за всеки случай разполага с резервен вариант.

Но дали наистина беше така?

Знаеше какво иска — Рийл да си плати за това, което беше извършила. А ако Роби решеше да остане с нея, да получи същото лечение. От друга страна, имаше нужда от тях за успешното приключване на мисията. Той беше длъжен да използва най-добрите, а това бяха те. Далеч по-добри от всички останали.

Скри лице между дланите си. Стомахът му беше изпълнен с леден ужас, кожата му беше влажна от пот. Стана му лошо. Сякаш… Сякаш искаше да умре.

Какви са тези чувства? Нима съм стигнал дотам, че да пожелая смъртта?

Беше длъжен да се овладее. Още сега, в тази минута!

Заклати се напред-назад заедно със стола, продължавайки да държи главата си с две ръце. После нещо му прещрака и разумът му се проясни. Свали ръцете си и вдигна глава.

Вече имаше отговор. Всъщност той през цялото време беше тук, точно срещу него.

Андрю Виола потегли към близкото частно летище, където го чакаше служебният самолет за обратния полет до Бърнър.

Насред пътя спря. Трябваше да проведе един разговор, но не по служебния телефон. Отби пред един денонощен магазин и слезе от колата.

Не влезе вътре, а се насочи към единствения монетен автомат, монтиран на външната стена. Дори не беше сигурен, че работи, но въпреки това го зареди с монети, изчака сигнала и набра номера.

Насреща вдигнаха на третото позвъняване.

— Ало? — прозвуча гласът на Синия.

— Трябва да знаеш нещо — тихо рече Андрю Виола. — Но не си го чул от мен.

— За Роби и Рийл ли? — попита Синия.

— Да.

Виола започна да говори. Не след дълго свърши и зачака въпросите на Синия, чието истинско име беше Роджър Уолтън. Високопоставен служител в ЦРУ, но не колкото Аманда Маркс и Еван Тъкър.

Близък приятел и съюзник на Уил Роби и Джесика Рийл.

Разговорът приключи и Виола се върна в колата си.

По ирония на съдбата старомодните монетни автомати се бяха превърнали в най-сигурното средство за комуникация. АНС предпочиташе да следи мобилния трафик, есемесите и имейлите. Монетните автомати бяха останали толкова малко, че никой не се занимаваше с тях.

Виола запали двигателя и потегли. След няколко часа щеше да бъде в Бърнър.

Може би току-що беше разбрал, че светът съвсем не е черно-бял, колкото и да му се искаше.

Спицър и Битърман го даваха отборно.

Насреща им седяха Роби и Рийл.

— Отдавна не сме се виждали — подхвърли Рийл. — Май вече не се обичаме, а?

Леко притеснени, психолозите се спогледаха.

— Нямаме право сами да определяме час на пациентите си — отвърна Спицър.

— Знам — кимна Роби. — Вие изпълнявате заповеди като всички останали.

— А защо днес сте двама? — попита Рийл и хвърли кос поглед към партньора си. — Доколкото ми е известно, тези сеанси се провеждат насаме.

— Обикновено е така — отвърна Битърман. — Но не и днес. Това притеснява ли ви?

— Не — обяви Рийл. — Много обичам да споделям най-съкровените си неща пред публика.

— Това не е за предпочитане, агент Рийл — усмихна се Спицър. — Но може би ще ви помогне и на двамата.

— Не виждам по какъв начин, обаче аз все пак не съм психолог — отвърна Рийл, после затвори очи и се облегна назад в стола. — Поне никой няма да се опита да ни убие, докато сме тук.

— За разлика от бойното поле? — подхвърли Битърман.

— Не, тя има предвид, докато сме в Бърнър — поясни Роби.

— Тук определено не е лесно — каза Спицър.

— О, тренировъчната част не е нищо особено — подхвърли Рийл. — Малко по-напрегнато е само по време на среднощното водно мъчение. Лично аз като всеки нормален човек съм свикнала да спя по шест часа на нощ. Без да ме будят, за да ме изтезават.

Спицър и Битърман зяпнаха от изненада.

— Нима твърдите, че са ви изтезавали? — попита Битърман. — Тук?!

— Спокойно, докторе — изгледа го Рийл. — Не ни беше за пръв път, сигурно няма да е и за последен. Притеснителното беше, че го правеха собствените ни хора.