Дэвид Балдаччи - Мишената

Огромното мнозинство от нейните съграждани се придвижваха с велосипеди, метро или автобус. Или ходеха пеша. За по-дългите разстояния използваха железницата. Но поради лошата инфраструктура и старата техника едно пътуване на разстояние 160 километра можеше да отнеме шест часа. Гражданската авиация беше запазена за елита. Подобно на железницата, авиокомпанията също беше една — „Еър Корио“, която експлоатираше предимно стари самолети, произведени в Русия. Чанг-Ча не обичаше да лети с руски машини. Не харесваше нищо руско.

Разполагаше с лична кола и собствен апартамент. Засега. Това беше ярко доказателство за високата оценка на КНДР.

Тя влезе в кухнята и погали най-новата си и най-ценна придобивка. Електрически уред за готвене на ориз. Личен подарък от Великия вожд за убийството на четирима мъже в „Букчан“. Плюс айпод с кънтри музика. Беше наясно, че голяма част от сънародниците й изобщо не подозират за съществуването на подобни машинки. А на нея й дадоха и хиляда вона. Не чак толкова голяма сума за някои, но когато човек няма нищо, тя си е цяло състояние.

Гражданите на Северна Корея се деляха на три класи. Висшата, състояща се от твърди привърженици на държавното ръководство, или „чистокръвните“ — поради липсата на по-добър термин. След тях бе „колебаещата“ се класа, чиято привързаност към властта бе малко съмнителна. Макар и най-многобройната в страната, тя бе лишена от достъп до добра работа и високи административни постове. На последно място бе „враждебната“ класа, която се състоеше от врагове на лидерите и техните наследници. Уредите за ориз бяха достъпни само за членовете на висшата класа. Те бяха около сто и петдесет хиляди в страната, чието население надхвърляше двайсет и три милиона. В концлагерите бяха затворени значително повече хора.

Притежанията на Чанг-Ча си бяха истинско богатство, тъй като нейната фамилия принадлежеше към враждебната класа. Оризът в корема беше сигнал за елитарен статут. Но с изключение на фамилията Ким, която живееше царски в своите резиденции сред водни паркове и притежаваше дори собствена железопътна гара, членовете на висшия елит имаха стандарт на живот, който беше мизерен в сравнение с живота в развитите страни. Топлата вода беше лукс, електроснабдяването беше абсолютно ненадеждно, а пътуването в чужбина — немислимо. Уредът за ориз в комбинация с малко музика беше максимумът, който приказно богатото държавно ръководство отпускаше на човек, преживял изтезания и ужасни страдания, но ликвидирал четирима затънали в корупция предатели.

Въпреки всичко Чанг-Ча беше доволна, защото никога не беше очаквала толкова много. Покривът над главата, личният автомобил и уредът за ориз я караха да се чувства като най-богатите хора на света.

Тя пристъпи към един от прозорците и погледна навън. Апартаментът й се намираше в центъра на Пхенян, с хубава гледка към река Тедонган. С населението си от близо три милиона и половина жители, столицата беше най-големият метрополис в страната. За сравнение Хамхън — вторият по население град, имаше едва една четвърт от жителите на Пхенян.

Тя обичаше да гледа през прозореца. През по-голямата част от живота си беше мечтала просто да има прозорец. Нещо абсолютно непостижимо в продължение на над десет години, прекарани в лагерите. Но след това нещата се промениха. Драматично.

Вижте ме сега, помисли си тя.

Облече си палтото и обу ботуши с десетсантиметрови токчета. Никога не би имала подобни ботуши по време на мисия, но жените в Пхенян масово носеха токчета — включително тези във военна униформа, работещите в строителството и дори регулировчиците на движението по улиците. Това беше един от малкото начини да се почувстват свободни, ако изобщо имаше такива.

Сезонът на мусоните между юни и август беше отминал. След около месец започваше сухата, но студена зима. Засега обаче времето беше меко, с ясно небе и ободряващ ветрец. В такива дни Чанг-Ча обичаше да се разхожда из своя град. Това й се случваше рядко, тъй като работата й изискваше непрекъснато пътуване — както в страната, така и в чужбина. Тогава нямаше време за безцелни и спокойни разходки.

На левия ревер на жакета й беше забодена значка с образа на Ким. Всички севернокорейци носеха такива значки, върху които бяха кацнали физиономиите на Ким Ир Сен или на неговия син Ким Чен Ир, и двамата мъртви, но вечно живи в сърцата на своите верни поданици. Чанг-Ча не обичаше да носи подобни значки, но отсъствието им би означавало незабавен арест. Дори тя не беше достатъчно важна за държавата, за да си позволява да пропусне този общовъзприет жест на уважение.