Дэвид Балдаччи - Мишената

Отбиха се на още две места, след което се насочиха към голямата къща в Северна Вирджиния. Роби беше звъннал предварително и там вече ги чакаха.

Джули Гети отвори входната врата. Срещу нея стояха Роби, Рийл и Сук.

И Мин.

Тя беше облечена с панталон и дълга риза и обута с маратонки. Косата й беше вързана с жълта панделка.

Беше чиста и спретната, но със зачервено лице. Защото беше плакала.

Скърбеше за Чанг-Ча.

Освен това трепереше от страх.

— Здрасти — топло ги поздрави Джули. — Хайде, влизайте.

Възстановил се след побоя, които му нанесоха хората на Леон Дайкс, настойникът й Джеръм Касиди ги очакваше в хола. Беше строен мъж на средна възраст, със стегната на тила посивяла коса.

Той се здрависа с Роби, когото познаваше, а след това се запозна с Рийл и каза:

— Джули ми е разказвала много за вас.

— Само разсекретена информация — добави с усмивка Джули, седна до момиченцето и протегна ръка: — Здрасти, Мин. Аз съм Джули. — После подхвърли няколко думи на корейски, част от които Мин разбра.

— Не беше зле — засмя се Сък. — Трябва ти още доста практика.

— Знам, знам — въздъхна Джули.

— Казвам се Мин. На десет години съм — изрече забързано на английски момченцето.

— А аз съм на петнайсет, с пет повече от теб — отговори Джули.

Мин очевидно не разбра какво й казва, но въпреки това се усмихна.

Джули я хвана за ръката и започна да прегъва пръстите й.

— Ето, това са пет пръста.

Мин кимна и преброи до пет на корейски.

— Точно така — насърчително й се усмихна Сък. — Браво.

— Роби — обади се Джеръм. — В общи линии разбрах за какво става въпрос, но бих искал малко повече информация.

Роби накратко му разказа историята на Мин, а след това директно попита дали тя може да живее при тях.

— Защото не може да се върне в Северна Корея — поясни Рийл.

— Настаняването при приемни родители ще бъде трудно — добави Роби. — Знам, че искам твърде много, но веднага си помислих за вас. Мин не разбира английски. Всъщност не разбира адски много неща. Ако откажете, изобщо няма да разбере какво сме ви помолили.

— Винаги съм мечтала за брат или сестра — обади се Джули. — Особено пък за по-малки от мен. — Извърна се към Джеръм и добави: — Какво ще кажеш?

— Ще кажа, че след всичко, което това момиченце е преживяло, то заслужава да има приятели — отвърна той. — Мисля, че като за начало ние не сме чак толкова лоши…

Рийл погледна Роби с видимо облекчение и каза на Джеръм:

— Нямате представа какво означава всичко това за нас!

— Напротив, имам — отвърна той. — Не много отдавна самият аз имах нужда от подкрепа. И ако не я бях получил, сега едва ли щях да седя пред вас.

Преди да си тръгнат, се наложи да обяснят на Мин, че ще остане да живее при Джеръм и Джули. Сък с готовност прие да й помага, докато натрупа достатъчно познания по английски.

Отначало момиченцето се вкопчи в него, но после се успокои и позволи на Джули да я изведе от стаята.

Обясниха на Джеръм, че документите ще бъдат изготвени максимално бързо, след което щеше да стане официален настойник на Мин.

— Изненадан съм, че администрацията се е размърдала — отвърна той.

— Може би искат да приключат максимално бързо с този по-особен случай — каза Роби.

На връщане шофираше Рийл. Когато зави в посока, обратна на апартамента на Роби, той веднага разбра къде отиват.

Едно затънтено място във Вирджиния, малко и усамотено, но с прекрасна гледка към планините Блу Ридж. То се намираше само на сто и няколко километра от Вашингтон, но сякаш беше на хиляда.

Рийл паркира и двамата слязоха от колата. Увиснало ниско над хоризонта, слънцето беше запалило огромен пожар в небето. Вятърът се усилваше и температурата спадаше. Скоро щеше да завали и мястото щеше да стане тъжно и мрачно. Но сега, в тази минута, заобикалящата ги красота спираше дъха.

Отвориха ръждясала порта и поеха по затревената пътечка. От двете й страни се виждаха стари надгробни камъни, повечето от тях килнати на една страна.

Вляво от края на пътеката белееше една нова надгробна плоча — от онези, които най-често се срещаха в гробището „Арлингтън“. Семпъл дизайн, но въпреки това вдъхновяващ.

Надписът върху нея беше кратък:

ИИ ЧАНГ-ЧА,

ЗАГИНАЛА В БИТКА ЗА ДОБРОТО

Никой не знаеше датата и мястото на раждането й. Никой не знаеше на колко години е била. Известна беше само датата на смъртта й, но хората, ангажирани с погребението, очевидно не бяха сметнали за нужно да отбележат този печален факт.