Дэвид Балдаччи - Мишената

— Изпратиха ни да ги убием — отвърна Чанг-Ча и посочи Елинор и децата. — Всички в екипа бяха готови да го направят.

— Но не и ти, така ли? — внимателно я погледна Роби.

Чанг-Ча забави отговора си.

— Не знам — промълви най-после тя. — Но в крайна сметка се оказа, че не искам да убия това семейство. Не мога.

— Сърце не ти даде, а? — скептично подхвърли Рийл.

— Нямам сърце — твърдо отвърна Чанг-Ча. — Израснах в „Йодо“ и винаги ще си остана от „Йодо“. Там ми изтръгнаха сърцето преди много години. Няма как да ми порасне друго.

— „Йодо“ — замислено промълви Роби. — Значи си била?…

— Да.

— Виждала съм те и преди — каза Рийл, без да сваля очи от лицето й. — На брега, в компанията на едно момиченце.

— Казва се Мин — кимна Чанг-Ча.

— Беше облечена като жаба — обади се от мястото си Томи. — Каза, че е на десет години и се нуждае от помощ или нещо подобно.

— Довела си дете по време на мисия?! — смаяно я изгледа Роби.

— Мин няма нищо общо с мисията! — разпалено отвърна Чанг-Ча. — Тя е невинна. От „Йодо“ е, също като мен. Но все още има сърце. Не й го отнемайте, моля ви! Тя е просто дете, не разбира нищо.

— А защо я доведе тук? — попита Рийл.

— Успях да убедя висшестоящите, че ще бъде допълнително прикритие. Американците се отнасят добре с децата.

— Но истинската причина е друга, нали?

— Да, друга е. Да я изведа от страната, да й дам шанс… на друго място.

Чанг-Ча бръкна в джоба си и извади едната ампула с отрова.

— Никой от нас не трябваше да оцелее след изпълнението на задачата — глухо промълви тя.

— Геройска смърт, така ли? — подхвърли Роби.

— Да, включително и за Мин. Но аз… Не исках да я сполети това. Тя е едно невинно дете, което не е направило нищо лошо.

— Мисля, че не са изтръгнали сърцето ти в „Йодо“ — тихо промълви Рийл.

— Но въпреки това ми се струва крайно необичайно, че се обърна срещу своите — бързо добави Роби.

— Ами аз… — заекна Чанг-Ча, усещайки как краката й омекват. — Мисля, че просто се уморих от всичко това.

Роби и Рийл си размениха многозначителни погледи.

— Как е истинското ти име? — попита Роби. — Освен „другарката Ии“?

— Чанг-Ча.

— Кои бяха тези хора, Чанг-Ча? — попита Рийл и посочи труповете.

— Мои сънародници. Имената им нямат значение. У дома е пълно с такива като тях. И винаги ще бъде пълно.

— Не искам да те заблуждавам, Чанг-Ча — тежко въздъхна Роби. — Чакат те сериозни проблеми въпреки това, което направи тук.

— Но фактът, че спаси живота на всички ни, със сигурност ще й помогне — обади се Елинор.

— Ще трябва да окажеш пълно съдействие на разследващите — продължи Рийл. — Да разкажеш как си успяла да влезеш в страната, как си се добрала до маршрута на президентското семейство, как си се справила с мерките за сигурност…

Тресна изстрел и куршумът прониза шията на Чанг-Ча.

Роби и Рийл едновременно се обърнаха към извитото стълбище. Там стоеше млад полицай, стиснал пистолета си с две треперещи ръце.

— Улучих я! — извика тържествуващо той. — Улучих малката азиатска кучка!

Чанг-Ча не падна веднага. Остана на място, докато кръвта заливаше предната част на дрехата й.

— Не, идиот такъв! — изкрещя Роби, стрелна се към стълбището и изби пистолета от ръцете на униформения.

Рийл успя да подхване Чанг-Ча и внимателно я положи на пода. После пъхна пръст в причинената от куршума дупка, опитвайки се да притисне разкъсаната артерия. Но кръвта продължаваше да изтича. Не помогна и парчето от ръкава й, което пристегна около раната.

— Остани с мен, Чанг-Ча! Погледни ме! — Обърна се към партньора си и изкрещя: — Трябва ни линейка, Роби! Незабавно!

Роби вече беше набрал 911. Този път насреща вдигнаха веднага. Той се разпореди за линейката, но един поглед върху лицето на Чанг-Ча беше достатъчен да разбере, че вече е късно.

Кожата й беше станала восъчнобледа, а кръвта й продължаваше да изтича.

Подложила ръка под тила й, Рийл продължаваше да притиска парчето плат към раната.

Чанг-Ча вдигна ръка и докосна лицето й.

— Името й е Мин — промълви с бързо заглъхващ глас тя. — На десет години е. Моля ви, помогнете й.

— Ще го направим, обещавам ти! Не се предавай! Линейката е на път, всичко ще бъде наред! Убедена съм, че можеш да го направиш. Ти си… най-добрата, която съм срещала!

Но Чанг-Ча явно не я чуваше. Устните й продължаваха да се движат беззвучно. Името й е Мин. На десет години е. Моля ви, помогнете и…

После изрече и още няколко думи, този път изненадващо ясно: