Дэвид Балдаччи - Мишената

Агентът се разсмя.

Къщата, в която отседнаха, се намираше само на няколко крачки от центъра на града. Всъщност имаше две къщи: просторна двуетажна за собствениците, плюс едноетажна с четири спални за гостите им. Семейство Кашън и придружаващият ги персонал трябваше да се настанят в голямата, а малката оставаше за охранителния екип. Роби и Рийл получиха стаи в първата.

Рийл остави багажа си и отиде при Роби в съседната стая.

— Сигурно се чувстваш привилегирован от близостта на президентското семейство — подхвърли тя и седна на леглото.

Роби прибра дрехите си в шкафа и отвърна:

— Още не знам.

— Никога не съм идвала тук — каза тя, извърнала очи към прозореца. — Изглежда красиво, но някак сюрреалистично, като реклама на „Ралф Лорън“.

Роби пристъпи към прозореца и погледна навън.

— Сикрет Сървис ще има доста работа — отбеляза той. — Многобройни възможности за достъп, а точно насреща има и пешеходна зона. Бас държа, че щяха да са много по-доволни, ако улицата беше затворена.

— Нима допускаш, че някой ще ги нападне тук, на Нантъкет?

— Просто разсъждавам на глас.

— Май ти е трудно да изключиш.

— Не трудно, а невъзможно. Винаги гледам на света по един и същ начин, търсейки точките за атака и контраатака.

— Гадно, нали?

— Не и ако това ми спасява живота.

На вратата се почука.

— Искаш ли да позная кой е? — подхвърли Рийл.

— Влез — подвикна Роби.

На прага се появи Клеър. Усмивката й помръкна в мига, в който зърна Рийл.

— Уил — бързо се окопити тя, — мама каза да ти предам, че мислим да хапнем нещо, а след това да се поразходим по брега. Много държи и ти да се присъединиш към нас. — Изрече всичко това, без изобщо да погледне към Рийл.

— Кажи на майка ти, че приемаме с удоволствие — отвърна Рийл и прегърна Роби през раменете.

— Добре — каза намръщено Клеър. — Слезте след пет минути.

След това се завъртя на токчетата си и изчезна.

— На твое място бих бил по-предпазлив, Джесика — подхвърли той.

— Защо?

— Тези токчета са доста остри.

В ресторанта Клеър се уреди да седне до Роби, докато майка й и брат й се настаниха от двете страни на Рийл.

— Мама каза, че си истински герой — започна момичето.

— Много мило от нейна страна, но аз само си върша работата.

— Бас държа, че можеш да ми разкажеш страхотни истории — докосна ръката му тя.

— Не, Клеър — обади се Елинор — Може да събудиш неприятни спомени.

— Няма, мамо — намръщи се Клеър. — Просто ми е интересно.

— Май си се замислила за кариера в публичния сектор — подхвърли Роби.

— Да. Не остана време. На практика вече съм в колеж.

— Това ти е втората година в гимназията — напомни й майка й. — Остават ти още три до колежа.

— Които ще минат ей така — щракна с пръсти Клеър.

— За съжаление, си права — въздъхна Елинор, обърна се към Томи и разроши косата му. — След ресторанта отиваме на плажа, момчето ми. Там със сигурност ще намериш интересни миди за колекцията си.

— Това е за деца, мамо — промърмори Томи и хвърли притеснен поглед към Рийл.

— Аз много обичам да събирам миди — увери го тя.

Лицето на Томи светна.

— Знам много за мидите — обяви той. — Мога да ти покажа доста неща.

— Страхотно.

Елинор й благодари с поглед, след което всички насочиха вниманието си към менюто.

Имаше отлив и каменистият бряг беше пуст. По пясъка и скалите се виждаха гирлянди от водорасли и морска пяна. Времето беше облачно, а морето доста бурно, но вълните се разбиваха далече от тях.

Томи и майка му носеха кофички, в които да събират миди и раковини. Рийл крачеше редом с Томи, докато Клеър отново се залепи за Роби. След тях, разпръснати в широк полукръг, вървяха агентите на Сикрет Сървис, облечени с джинси и непромокаеми якета.

— Наистина се радвам, че дойде с нас, Уил — каза Клеър.

— Не предпочиташ ли да си у дома, с приятелите си?

— О, не! Приятелите ми са окей, но са доста незрели. Особено момчетата.

— Аха — притеснено кимна Роби и потърси с поглед Рийл, която само му се усмихна и отново насочи вниманието си към Томи и неговата кофичка с мидени черупки.

— Татко казва, че мидите могат да се придвижват на хиляди километри — рече момчето и й подаде една черупка. — Тази тук може би е тръгнала от Китай или някъде там, за да стигне чак до тук. Яко, нали?

— Много яко — съгласи се Рийл.

— Ти омъжена ли си?

— Не.

— А била ли си някога?

— Не. Защо питаш?

— Ами… Мислех си, че повечето жени на твоята възраст са омъжени…