Дэвид Балдаччи - Мишената

Чанг-Ча стана и отиде в съседната стая. Мин продължаваше да седи пред огъня. Чашата й беше празна.

— Искаш ли да те науча няколко думи на английски? — попита Чанг-Ча и седна до нея.

Отначало Мин се изненада, но после енергично закима.

Чанг-Ча се извърна към нея.

— Казвам се Мин — отчетливо изрече тя на английски. После изчака за момент и добави на корейски: — Повтори!

От устата на детето излетя неразбираем брътвеж, но след още няколко опита думите станаха ясни.

— А сега кажи: На десет години съм.

Мин се справи на петия опит.

— Хайде сега заедно: Казвам се Мин. На десет години съм.

Детето покорно повтори думите и зачака. Чанг-Ча очевидно се колебаеше дали да продължи.

— После? — нетърпеливо я подкани Мин.

— Сега кажи: Ще ми помогнете ли? — рече най-сетне Чанг-Ча.

Мин раздвижи устни, сякаш да вкуси непознатите думи, а след това ги повтори на глас.

— Ето, виждаш ли? — усмихна се Чанг-Ча. — Вече говориш английски.

— Какво означава това, последното? — попита детето.

— Любезен поздрав. Ако нещо се случи с мен… — Прехапа устни, осъзнала, че е допуснала сериозна грешка.

Личицето насреща й моментално се сгърчи от тревога.

— Какво може да се случи с теб?

— Нищо, Мин, нищо. Но човек никога не знае. Ако все пак нещо се случи, тези думи ще ти бъдат полезни. Ще ги кажеш ли заедно с предишните? Искам да съм сигурна, че си ги запомнила.

Повториха упражнението още много пъти. После стана време Мин да си легне, но и в леглото продължи да повтаря чуждите фрази.

Чанг-Ча затвори вратата и опря глава на дървената рамка. Гърлото й се сви и очите й се навлажниха.

— Аз съм Ии Чанг-Ча — прошепна едва чуто тя. — Млада съм, но същевременно и много стара. Ще ми помогнете ли?

След вечеря Елинор Кашън покани Роби и Рийл в хола.

— Отново искам да ви благодаря — започна тя.

— За какво? — попита Рийл.

— Томи изглежда доста впечатлен от разговора си с вас. Следобед ми обеща да контролира гнева си и да работи повече за изграждането на нови приятелства в училище.

— Той наистина е добро момче, госпожо — отвърна Рийл. — Просто му е трудно да бъде част от Първото семейство.

— Давам си сметка, че това е само началото на дългия, изпълнен с предизвикателства път — въздъхна Първата дама. — Но и това е нещо.

— Радвам се, че сме помогнали.

— Дано се забавлявате тук. Не знам къде сте провели последната си мисия, но тя едва ли е била толкова спокойна и приятна, колкото изглеждат нещата тук.

— Със сигурност не беше — кимна Роби.

— Ще ви помоля да ми кажете, ако дъщеря ми се прави на много интересна — каза Елинор. — Понякога е своеволна и си въобразява, че е достатъчно голяма и знае всичко.

— Няма страшно, госпожо Кашън — отвърна Роби. — Тя е просто една… самоуверена млада дама.

— Такава е — въздъхна Елинор. — Дори прекалено самоуверена.

Малко по-късно Роби излезе да се поразходи в задната част на имението. Времето беше хладно и той дръпна ципа на якето си, а след това спря пред леха с отдавна изсъхнали цветя, която скоро щеше да бъде прекопана.

Зад гърба му тихо се захлопна врата и той се обърна. Към него крачеше Клеър Кашън. Беше облечена с дълъг плетен пуловер и друг чифт тесни джинси, в джоба, на които се очертаваше смартфон. Високите тънки токчета бяха заменени от широки ботуши, които бяха по-подходящи за мократа трева. Клеър държеше с две ръце голяма чаша с кафе.

— Разкош — каза тя и допря чашата до бузата си. — Нищо не може да се сравнява с чаша кафе в хладна вечер край морето.

— Обичаш кафе? — подхвърли Роби.

— Мама се сърди, когато прекалявам, но кафето ми помага да уча нощем. Сигурна съм, че в колежа ще бъде неразделна част от диетата ми. — Тя остави чашата си на масичката до някаква люлка и измъкна телефона. — Хей, имаш ли нещо против да се снимаш с мен? Искам да кача една наша снимка във Фейсбук.

— За съжаление, не мога — поклати глава Роби.

— Мама няма да има нищо против — увери го момичето. — Аз ще й обясня.

— Не е това. Естеството на работата ми за правителството забранява всякакви снимки.

— Добре — каза тя и прибра телефона. — Не знаех.

— Нито аз, нито агент Рийл имаме право да говорим за работата си — добави Роби.

Клеър седна на люлката и му помаха да седне до нея. Той неохотно се подчини. Тя посегна към чашата си и погледна към агента на Сикрет Сървис, който патрулираше наоколо.

— Не е много приятно да си вечно под въоръжена охрана.