Дэвид Балдаччи - Мишената

Заседанието приключи. Преди да си тръгне, Джин Санг пъхна две ампули в ръката й.

— За славата, другарко Ии — прошепна той. — За славата.

Тя затвори след него и прибра ампулите в джоба си.

Чанг-Ча задряма пред газовата камина. В един момент обаче се стресна от някакъв шум. Ръката й инстинктивно потъна в джоба и стисна дръжката на ножа. Беше същият, с който уби британския агент.

Във вилата беше тъмно. Единствената светлина идваше от газовата камина. Откъм кухнята долетяха леки стъпки. Тя безшумно се насочи натам и надникна иззад ъгъла.

Мин седеше на масата и отпиваше от чаша с мляко. Свободната й ръка се протегна към една забравена на масата снимка, а Чанг-Ча се прокле за проявената небрежност. Беше задрямала, преди да прибере всичко, свързано с предстоящата операция.

Влезе в кухнята и детето вдигна глава.

— За какво ти е това, Чанг-Ча? — попита то, размахвайки снимката, на която бяха Елинор, Клеър и Томи Кашън.

Чанг-Ча опипа ампулите в джоба си и погледна чашата с мляко. Смъртта след поглъщането на цианид е бърза, но не и безболезнена, каза си тя. Дали куршумът няма да свърши по-добра работа? Той също е бърз, но болка няма. Мин така и няма да разбере кой е натиснал спусъка.

— Донесе я един приятел — изрече на глас тя. — Направил е доста снимки в града.

— Това са хората, които срещнахме на плажа. И на онова момче, което събираше миди.

Чанг-Ча се приближи и взе снимката.

— Права си. Не бях забелязала.

— Не чух нищо — добави със съмнение Мин.

— Беше късно — поглади я по главата Чанг-Ча. — Ти вече спеше… А сега трябва да се върнеш в леглото.

Момичето отмести очи от снимката и вдигна глава. Устните й леко потрепваха. Чанг-Ча си спомни причината да я измъкне от лагера: високия дух и безспорната интелигентност.

— Чанг-Ча? — започна Мин.

— Не сега — спря я тя. — Утре ще поговорим.

Изведе я от кухнята и легна до нея в леглото й. Изчака дишането й да стане равно, после предпазливо се надигна и излезе навън. Седна на дървения стол пред къщата и вдигна поглед към обсипаното със звезди небе. Вятърът носеше мириса на море.

Извади ампулите с отровата и ги вдигна пред очите си. Малки, но изключително смъртоносни.

Като самата нея.

Видя се сред мъртвите на площада пред кметството. Навсякъде гъмжи от полицаи и агенти. Светът започва да разбира какво се е случило. Има голяма вероятност да се стигне до открита война между Америка и КНДР. С неизбежен край.

Чанг-Ча прибра двете ампули в джоба си, облегна глава на грубото дърво на стола и затвори очи. Мислите й се насочиха към един живот, напълно различен от нейния.

— О, боже, Уил! — възкликна Клеър, докато довършваха обяда си в имението. — От теб ще стане страхотен Дарт Вейдър! — После погледна Рийл. — А ти можеш да бъдеш Злодеида.

— Много благодаря — хладно отвърна Рийл.

— Хей, нали аз бях Дарт Вейдър! — извика с престорена обида Елинор.

Томи остави ножа и вилицата.

— Не знам за вас, но аз със сигурност ще бъда Върколака — обяви той. — Няма по-готин от него.

— А ти коя ще бъдеш? — попита Рийл момичето.

— О, аз вече съм прекалено голяма за тези работи. По-скоро ще си сложа една перука и ще се превърна в някоя телевизионна звезда от началото на века.

— От началото ? — направи гримаса Елинор, поглеждайки към Рийл. — Никога не съм се чувствала толкова стара.

— В колко часа започва това нещо довечера? — попита Клеър.

— Първо ще се отбием в кметството — отвърна Елинор. — Предложих да бъдем нещо като официални предводители на карнавалното шествие. Тъй че ще имаме няколко предварителни срещи преди официалния прием, който дава градската управа начело с кмета.

— Ще бъде страшна скука — обяви Клеър.

— Напротив — каза майка й. — Церемонията ще бъде съвсем кратка, но ще означава много за местните хора.

Роби стрелна с поглед Рийл.

— Приемаш ли ролята на Злодеида?

— Нямам костюм — каза тя.

— Всичко е тук — обади се Елинор. — Знаех, че ще празнуваме Хелоуин, и тайно се надявах президентът също да бъде с нас — нещо, което очевидно няма да се случи.

— А ти как ще се маскираш, мамо? — попита оживено Томи.

— Мисля тази година да се върна още по-назад в миналото — някъде към седемдесетте години на миналия век — отвърна Елинор, погледна към седналата до нея Рийл и добави: — Винаги съм харесвала Шер и най-вече начина, по който променя външността си през годините. Особено прическите.