Дэвид Балдаччи - Мишената

— Шер ли? — объркано попита Томи. — Какъв Шер?

Явно никога не беше чувал името на певицата.

— Това е конфиденциална информация — отвърна Елинор.

След края на обяда Роби и Рийл излязоха навън.

— Карнавал, организиран от кметството?

— Звучи страхотно — мрачно отвърна Рийл.

— Мисля, че никога не си се маскирала.

— Правилно мислиш.

— Е, сега имаш шанс да наваксаш.

— По-скоро се радвам, че скоро ще се махна от тук. Хваща ме клаустрофобия.

— Значи без острови в бъдещето ти?

— Аз съм по-скоро градско момиче.

— Но въпреки това притежаваше хижа на Източния бряг, буквално насред нищото — каза Роби.

— Точно затова се чувствам по-скоро градско момиче. Пущинаците са ми писнали.

— Предполагам, че Сикрет Сървис ще направи задълбочен оглед на сградата на кметството и маршрута на шествието.

— Сигурно — сви рамене Рийл. — Но едва ли са много щастливи. Купища хора, на всичкото отгоре маскирани. Всеки би могъл да скрие оръжие или експлозиви под карнавалния си костюм.

— Със сигурност не са щастливи — каза Роби. — Слава богу, че президентът не е тук. Защото, ако беше пристигнал, едва ли щяха да отидат на карнавала.

— Наистина ли мислиш да се маскираш? — изгледа го Рийл.

— Защо не?

— А аз трябва да бъда злата орисница, а?

— Мисля, че ще ти отива — ухили се Роби и за награда получи силен удар в рамото.

Той отстъпи крачка назад и, вече сериозно, попита:

— Добре, прибираме се, а после какво?

— Чакаме да ни повикат за поредната мисия.

— Съмнявам се, че ще я изпълним заедно — поклати глава той. — Обикновено действаме поотделно.

— Знам, Роби.

— Мисля, че ще върша това още най-много година, след което ще сложа край на кариерата си.

— Кога го реши? — изненада се тя.

— Току-що, макар че от доста време го обмислям. — Той протегна ръка и й показа белезите си. — Твоето малко капанче на Източния бряг ме накара да се замисля за живота си… — На лицето му цъфна широка усмивка, но Рийл остана сериозна.

— Не можеш да си представиш колко съжалявам, че едва не те убих — промълви тя.

— Е, тогава бяхме противници — каза той. — На всеки може да се случи. Но аз се оправих и сега всичко е наред.

Тя отмести поглед от ръката му към изгорения крак под панталона.

— Все ще измисля начин да ти се реванширам, Роби.

— Ти вече го направи.

— Как?

— Последният случай беше в Северна Корея, забрави ли?

— Не ми се струва достатъчно — каза тя.

— Беше повече от достатъчно, повярвай ми.

— Наистина ли си решил да напуснеш?

— Наистина.

— А какво ще правиш след това?

— Кой казва, че трябва да правя нещо? — повдигна рамене той. — Спестил съм достатъчно пари, водя съвсем обикновен живот. Видял съм света, или поне по-мрачната му страна. Няма да правя нищо.

— Не си вярваш, Роби. Дори за секунда не си вярваш.

— Е, поне за известно време няма да правя нищо. Пък после ще му мисля. А ти? Беше готова да се оттеглиш.

— Самият ти каза, че можем да продължим кариерата си и едновременно с това да водим нормален живот. И аз почти ти повярвах.

— Все още мисля по същия начин.

— Но въпреки това напускаш? — изгледа го тя, сякаш ставаше въпрос за предателство към нея.

— Казах, че ще напусна след една година. А в нашата работа една година може да се окаже цял живот. Ти?

— Какво аз?

— Знам за краткия ти разговор насаме с Еван Тъкър. Какво ти каза? Че рано или късно ще намери начин да ти види сметката?

Тя бавно издиша и поклати глава.

— Всъщност, не. Поиска ми извинение за всичко.

— Извинение? — повтори недоумяващо Роби.

— Каза, че съм била права, а той е сбъркал.

— Пиян ли беше? Как изглеждаха зениците му?

— Според мен знаеше какво приказва, Роби.

— А ти как го прие, по дяволите? Не се ли запита каква е причината да промени мнението си толкова внезапно?

— Каза, че е направил подробен преглед на доказателствата и много е мислил. Отчел е и факта, че ние с теб едва не загинахме, докато се мъчехме да разкрием заговора на Гелдър и Джейкъбс. Да не говорим, че рискувахме живота си в Сирия и Северна Корея. Предполагам, че в крайна сметка е разбрал за какво става въпрос.

— Това променя ли нещата за теб?

— В какъв смисъл?

— В смисъл че ще се задържиш още известно време.

— Не знам, вероятно не. Особено ако теб те няма.

Той я прегърна през раменете.

— Е, разполагаш с цяла година за размисъл.

— Стига да живея толкова дълго — тихо отвърна тя.