Дэвид Балдаччи - Мишената

— Сигурен ли сте, сър? — смаяно го погледна тя.

— Не мога да остана, дори и да искам — поклати глава той. — Един далеч по-голям авторитет от мен ми нашепва, че е време да освободя директорския стол.

Рийл прекрасно знаеше кой е този „по-голям авторитет“, но се задоволи само с кимване.

— Освен това вече не съм млад, Рийл — добави с въздишка Тъкър. — Искам да свърша и някои други неща в живота си. Честно казано, тази работа ме убива. Кризите се редуват една след друга. След всеки успех следва провал. Все едно че падаш в дълбока пропаст, след като си успял да се изкачиш на върха. Остарях повече, отколкото за трийсет години служба преди това. Но не исках да напусна, преди да оправим нещата. И преди да ти кажа всичко това. — Той отново млъкна, стрелна я с нервен поглед и добави: — Няма друго. Свободна си.

Рийл бавно се надигна.

— Защо тогава ни направихте на нищо по време на току-що приключилото заседание? — попита тя.

— Защото все още съм директор на ЦРУ. Защото съм загрижен, че няма да бъдете там, където трябва. Надявам се, че след това, което чу, ще прекараш по-спокойно ваканцията си в Нантъкет.

— Благодаря ви, сър. И аз така се надявам.

Високоскоростният катамаран почти не усещаше вълните, въпреки че морето беше доста бурно. Чанг-Ча седеше на мястото си в топлия салон, а Мин беше залепила нос за илюминатора и наблюдаваше кипящата вода.

Чанг-Ча изведнъж се досети, че детето за пръв път се качва на кораб. Съвсем доскоро не се беше возило дори на кола, влак или самолет. Всичко му се беше струпало накуп, при това за много кратко време.

Мин се върна на мястото си едва когато от мъглата изплува силуетът на остров Нантъкет. Фериботът беше пълен едва наполовина, предимно с възрастни хора, които се връщаха на острова. Чанг-Ча им се усмихваше от време на време, но не казваше нищо.

Фериботът се плъзна покрай изкуствения вълнолом и навлезе в пристанището. Няколко минути по-късно акостираха и хората започнаха да слизат. Чанг-Ча стисна ръката на Мин и я поведе към дървеното мостче. Капитанът на кораба докосна шапката си и им пожела приятно прекарване.

— Надяваме се да е такова — усмихна му се Чанг-Ча.

Насочиха се към агенцията за коли под наем, теглейки куфарите на колелца след себе си. Чанг-Ча извади нужните документи — резервацията, лична и кредитна карта. Няколко минути по-късно потеглиха на път с малкия бял джип, който си харесаха. Небето на запад пламтеше от залеза.

— Какво правим тук, Чанг-Ча? — попита Мин, залепила нос на прозореца.

— Вече ти казах. Пътуваме.

— Кои бяха хората в онази къща?

— Мои приятели.

— Не бяха много дружелюбни.

— Въпреки това са добри хора.

— С тях ли работиш?

— Понякога.

— Как се казва това място?

— Нантъкет. А онова, което виждаш пред себе си, е Атлантическият океан. Корея се намира на брега на Тихия океан.

— Не знам нищо за това — промърмори момичето.

— Ще научиш, Мин — каза Чанг-Ча. — Обещавам ти, че с моя помощ ще научиш много неща. Дори…

Тук се опомни и млъкна.

— Дори какво? — погледна я Мин.

— Дори когато главата ти забръмчи от наученото — усмихна се Чанг-Ча.

Тя вкара крайната точка на пътуването в джипиеса на колата. Островът не беше голям, но пътищата бяха зле обозначени и тя с удоволствие прие помощта на бордовия компютър. Мин закова поглед върху малката червена точица, която започна да се движи по екрана, а след това я засипа с въпроси. Чанг-Ча отговори, доколкото можеше.

Колата се задруса по едрия паваж на площада. По улиците имаше доста хора, а повечето магазини бяха отворени. Времето беше меко, въпреки че, след като слънцето залезете, ставаше доста хладно. Въздухът бе пропит от мириса на сол и водорасли.

— Не ми харесва как мирише тук — сбърчи нос Мин.

— Мирише на риба. Има и далеч по-лоши миризми.

— Права си — каза момичето.

Не след дълго свърнаха по извита алея с висока трева отстрани. Океанът се виждаше от три страни. Къщичката, която бяха взели под наем, беше доста встрани от пътя. Чанг-Ча изключи двигателя и отвори вратата. Двете с Мин свалиха куфарите си и тръгнаха към вратата.

— Кой живее тук? — попита момичето.

— Засега ние.

Вилата беше чиста и спретната, а Мин остана дълбоко смаяна от факта, че ще разполага със свое легло в отделна стая.

— Само за мен? — тихо промълви тя.

— Аз ще бъда в съседната стая. Всичко ще бъде наред, но ако случайно се притесниш, знаеш къде да ме намериш.

След това Чанг-Ча се зае да приготви нещо за вечеря от добре заредения хладилник, тъй като от обед не бяха яли. Докато се хранеха и пиеха чай, двете се наслаждаваха на слънцето, което бавно потъваше зад хоризонта.