Дэвид Балдаччи - Мишената

— Сякаш се потопи във водата — каза Мин, залепена за прозореца.

— Да.

През следващия един час момичето направи щателен оглед на къщата. В един от гардеробите откри най-различни играчки, оставени от собствениците. Извади някои от тях и започна да си играе, но всяка минута вдигаше глава и търсеше Чанг-Ча. Явно не й харесваше да не я вижда до себе си.

Чанг-Ча се настани в едно кресло и натисна ключа, с който се палеше газовата камина. Зърнала пламъците, Мин хукна към нея с разкривено от ужас лице.

— Трябва ни вода да загасим огъня! — извика тя.

— Всичко е наред. Това нещо топли стаята. Приближи се към него и ще усетиш колко е приятно.

Двете останаха известно време пред камината.

Час по-късно Мин заспа на дивана, а Чанг-Ча се залови за работа.

След като разбра, че не се очакват оцелели от предстоящата мисия, тя трябваше да обмисли доста неща. Измъкна телефона си и се зае да разглежда снимките. От дисплея я гледаха членовете на семейство Кашън. Майката, синът и дъщерята.

След това се появиха снимките на Уил Роби и Джесика Рийл. От пръв поглед разбра, че и двамата са като нея — силни, способни и безстрашни.

Докато Мин тихо похъркваше до нея, Чанг-Ча прегледа за пореден път информацията, с която разполагаше.

Планът все още не беше окончателен, тъй като нямаха точната програма на Първото семейство. Може би изобщо нямаше да има такава, защото пътуването беше неофициално, резултат на внезапно хрумване.

Всички бяха наясно, че АНС и другите разузнавателни централи на САЩ подслушват целия свят. Даже и собствените им медии постоянно говореха за това. Следователно използването на телефон на острова не беше препоръчително, дори когато ставаше въпрос само за кодирани есемеси и имейли. В присъствието на президентското семейство със сигурност щяха да се прехващат всякакъв вид комуникации.

Но от друга страна, нямаше как да се събират, за да обсъждат предстоящата операция. Групичка азиатци на едно място щеше да представлява червена светлина за службите и щеше да ги провали.

Все пак трябваше да комуникират помежду си. И вече бяха измислили начин да го правят, оставайки под американския радар. Мин щеше да им помогне.

През следващите няколко дни Чанг-Ча и Мин се държаха като истински туристи — обикаляха с колата, разхождаха се из градчето, събираха миди на плажа и хвърляха плоски камъчета във водите на океана. Не пропускаха да се радват на чайките над главите си и на постоянно пристигащите и заминаващи фериботи.

Чанг-Ча слухтеше за всякаква информация, свързана с хората, които скоро щяха да се появят тук. И успя да научи доста неща, вероятно защото американците обичаха да клюкарстват.

Докато ядяха рибена супа в едно от местните ресторантчета, там се появиха няколко мъже в костюми. Изглеждаха много професионално, може би заради миниатюрните слушалки в ушите си. Настаниха се на близката маса и Чанг-Ча напрегна слух, като едновременно с това се правеше, че отговоря на въпросите на Мин. Така успя да научи няколко важни подробности, включително деня на пристигането на мишените и начина, по който ще пътуват.

Напуснаха ресторантчето и тя спря за момент, за да напише няколко думи на едно листче. После се качиха в колата и потеглиха към близката бензиностанция. Чанг-Ча внимателно огледа малкия остъклен офис, в който имаше един мъж, приведен над касовия апарат.

Тя сгъна листчето и го подаде на Мин.

— Виждаш ли онзи човек?

Мин се обърна, видя мъжа в офиса и кимна.

— Докато аз наливам бензин, ти ще му занесеш тази бележка — добави Чанг-Ча и пъхна листчето в ръцете й.

— Какво пише в нея? — попита момичето.

— Това не важно. Просто му предавам информация, от която се нуждае.

— Откъде го познаваш?

— Наш сънародник е.

— Защо е тук?

— Занеси му бележката, Мин. Още сега. И вземи това, което той ще ти предаде за мен.

Момичето отвори вратата, погледна я още веднъж и забърза към малкия офис.

Чанг-Ча започна да налива бензин, но вниманието й беше насочено към действията на Мин. Мъжът взе бележката, пъхна в ръката й друга, а после я погали по главата и й даде шепа бонбони. Тя се върна при колата и Чанг-Ча пое листчето от ръката й.

— Може ли да си хапна от това? — попита Мин и показа шоколадовите бонбони в другата си ръка.

— Само един. Останалите после.

Бележката изчезна в джоба й.

— Няма ли да я прочетеш? — полюбопитства Мин, след като лапна един бонбон.

— По-късно.