Дэвид Балдаччи - Мишената

— Добре, но наистина за няколко минути — каза тя и лицето на момичето светна.

Хванати за ръце, те се разходиха из жилищния комплекс с многобройни светещи улични лампи.

— Американците трябва да имат много пари — отбеляза Мин, оглеждайки паркираните наоколо коли.

— Предполагам, че е така — съгласи се Чанг-Ча, която си мислеше същото.

Околните къщи бяха ярко осветени, докато жителите на Пхенян се чувстваха късметлии, ако имаха и един час ток след мръкване. А на този паркинг имаше повече коли, отколкото беше видяла в цяла Северна Корея.

Семейство с две деца излезе от близката къща и се насочи към колата си. Мъжът се усмихна и любезно ги поздрави.

Чанг-Ча отвърна със същото.

— Съседи ли ни ставате? — попита жената.

— Моля?

— Видяхме ви да пристигате — каза непознатата. — Затова питам дали ще живеете тук, или сте дошли на гости.

— На гости — автоматично отвърна Чанг-Ча.

— Как се казваш? — обърна се жената към Мин.

— Казва се Мин, но за съжаление, не говори английски.

— О, сигурна съм, че много бързо ще го научи — каза с усмивка жената. — Лично аз се надявам, че много скоро и тук ще започнат да преподават чужди езици още от началните класове, както е в чужбина. У нас децата избират чужд език едва в прогимназията. Но според мен това е твърде късно. — Тя отново погледна Мин. — Изглежда ми на около десет, също като нашата Кейти. Кажи „здравей“ на момиченцето, Кейти!

Дребничкото момиченце с къдрава руса коса се скри зад баща си.

— Много е срамежлива — засмя се жената.

— И Мин е такава — отвърна Чанг-Ча.

— Ако възнамерявате да правите туристическа обиколка или нещо подобно, обадете се — подхвърли мъжът. — Работя в центъра и познавам града като петте си пръста, а точно пред офиса ми има станция на метрото. Само кажете. Непременно трябва да посетите Музея по авиация и космонавтика, а също така и Националния архив. Ще останете доволни.

— Благодаря — отвърна Чанг-Ча, макар че изобщо не разбра за какво става дума.

Семейството потегли, а двете с Мин продължиха разходката си.

— Какво искаха тези хора? — попита момичето.

— Спряха да ни кажат „здрасти“. И да попитат дали се нуждаем от помощ.

— Преструваха ли се? Може би искат да ни направят нещо лошо.

— Не знам — сви рамене Чанг-Ча. — Изглеждаха добри хора.

— А какво не е наред с косата на момичето?

— Не е наред ли?

— Цялата беше нагъната.

Изтече секунда, преди Чанг-Ча да включи за какво става дума.

— О, някои американци се раждат с такава коса, а други използват специален инструмент, за да я накъдрят.

— Защо?

— Не знам. Предполагам, че им харесва.

— На мен не ми харесва — отсече Мин, въпреки че изражението й сочеше противното. Личеше си, че къдравата коса не само й харесва, но и се пита дали ще й отива.

Прибраха се в къщата. Чанг-Ча сложи Мин да си легне, а след това слезе в кухнята, направи си чай и седна на отрупаната с документи маса. Прегледа всичко за пореден път — всеки документ, всяка бележка, всяка снимка. Тези папки щяха да запълват времето й толкова дълго, колкото бе нужно.

След три часа и още две чаши чай очите й натежаха от умора. Облегна се назад и погледна нагоре, към стаята, където спеше Мин.

После стана и се приближи до прозореца. Кварталът също спеше и повечето къщи бяха тъмни. И тя би трябвало да си легне. Все още имаше проблеми с аклиматизацията, а натискът върху нея беше огромен. Това, което се очакваше да направи, беше почти невъзможно. Дори при успех на първата част от мисията, шансовете за втората — да се изтегли — бяха нулеви.

Какво щеше да се случи с Мин след това?

Два дни по-късно Чанг-Ча се отправи към ново място, далече от града. Къщата беше уединена и се намираше в запустяла ферма, чиито ниви дълго време не бяха виждали плуг.

Вътре я чакаха няколко души. Но Бе-Хо не беше сред тях. Той беше изключително ценен, внедрен преди много години агент и по тази причина беше взето решение да бъде запазен на всяка цена. Разкриването на връзките му със Северна Корея би означавало тежък провал — главно защото службата в Белия дом му даваше възможност да вижда и чува неща, които бяха недостъпни за всички останали.

Във фермата се събра екипът, за който я бяха предупредили. Съставен само от мъже, способни да вършат всичко, включително убийства. Чанг-Ча знаеше това от досиетата им. Някои бяха в Щатите от по-дълго време, други — отскоро. Но всички бяха готови да умрат, за да постигнат своите цели. Знаеха, че мишените им се охраняват по най-добрия начин, но се надяваха самите те да бъдат още по-добри.