Дэвид Балдаччи - Мишената

Оттеглиха се в кухнята в задната част на къщата. Към тях се присъединиха още двама мъже, и двамата севернокорейци. Единият беше градинарят от Белия дом. Седнаха около масата, където бяха разпръснати снимки и папки.

— Ще използвате помощта на местен екип, другарко Ии — започна градинарят, чието име беше Бе-Хо. — Той ще се отзове на всяко ваше повикване. За нас е чест да бъдем подпомагани от толкова близък сътрудник на Великия вожд, каквато сте вие.

Чанг-Ча го погледна над папката, която държеше в ръце, и моментално усети нещо нередно в плоския комплимент.

Подпомагани?

— Благодаря, другарю — кимна тя. — Наистина ще се нуждая от екип за успешното изпълнение на тази мисия. Благодаря, че ще имам зад гърба си човек като вас.

Самоувереността на Бе-Хо видимо се стопи.

Не можеше да го обвинява, че е опитал да си придаде важност. Но едновременно с това беше доволна, че го постави на мястото му. Обратното би означавало проблем, а тук нямаше място за грешки. Американците бяха много добри в сферата на сигурността. Говореше се, че могат да прихванат съобщенията от всички телефони и компютри по света, а според някои твърдения вече бяха изобретили и апаратура за разчитане на мислите. Надяваше се, че това е само слух. Защото, ако беше истина, битката им вече бе загубена.

През следващите няколко часа я запознаха подробно със съдържанието на папките. От време на време се питаше какво ли прави Мин в стаята с играчките, но информацията беше твърде важна и тя се стараеше да не се разсейва.

Внимателно разгледа три снимки. Майката, синът и дъщерята. Абсолютно невинни, разбира се. Единственото им прегрешение беше, че са роднини на големия им враг.

После й показаха още две снимки.

— Направени са в близост до „Букчан“ — кратко поясни Бе-Хо.

На едната от тях се виждаше мъж, увиснал на едната ска на военен хеликоптер. Максималното увеличение даваше възможност да се види лицето му въпреки тъмнината.

— Този боклук уби много наши другари в лагера, а на всичкото отгоре отмъкна и децата на предателя Пак — изрече мрачно Бе-Хо. — Имаме информация, че е бил ранен по време на бягството си. Охраната на „Букчан“ без малко не е свалила хеликоптера със своите надеждни оръжия.

Чанг-Ча закова поглед в лицето на Уил Роби. Първото й впечатление беше, че става въпрос за един изключително способен човек. Не е лесно да увиснеш на ската на хеликоптер под интензивен обстрел.

На втората снимка имаше жена на някакво летище.

— Направена е в Китай, малко преди нападението срещу „Букчан“ — поясни Бе-Хо. — Според нас тази жена е американски агент и действа с онзи мъж. Предварителната информация сочеше, че единият от екипа е жена. А аз лично ги видях заедно в Белия дом малко след нападението.

Чанг-Ча се втренчи в снимката на Джесика Рийл. Висока, стройна и несъмнено добре тренирана жена.

— Доколкото ми е известно, с тях е имало и един наш сънародник предател — подхвърли тя.

— Да. Той е говорил с човек от охраната. Използвали са го заради езика, а може би и защото познава „Букчан“.

— Вероятно е бил затворен в лагера — каза Чанг-Ча. — Някои от тях са успели да избягат от там и да се прехвърлят в Америка.

— Гад! — изръмжа Бе-Хо и с отвращение се изплю на пода.

Чанг-Ча се вгледа спокойно в лицето му.

— Защо ми показвате тези хора? — попита с равен глас тя.

Преди да отговори, Бе-Хо се спогледа с останалите.

— Защото те също трябва да бъдат ликвидирани! — изръмжа той.

— Но не от мен, нали?

— Това все още не решено, другарко Ии.

— Не мога да бъда на две места едновременно.

— Ще видим — промърмори той. — Ще видим. Но при всички случаи аз ще бъда зад гърба ви , другарко Ии!

Гледаха се дълго, без да мигат. В крайна сметка Бе-Хо беше този, който пръв отмести поглед. Чанг-Ча отново се наведе над папките, но мислите й бягаха надалече.

Хапнаха вечерята, приготвена от жената, която пристигна заедно с тях. После Бе-Хо си тръгна, а мъжът и жената се качиха в стаите си. Чанг-Ча и Мин останаха сами. Клепачите на момичето видимо натежаха, но въпреки това то попита:

— Може ли да излезем на разходка?

— Не мисля, че е добра идея — поклати глава Чанг-Ча.

— Моля те, само за няколко минути!

Чанг-Ча погледна през прозореца. Навън беше тъмно, но мракът не я плашеше. Вярно, че нямаше оръжие, но самата тя беше оръжие. В родината й непрекъснато говореха за престъпността в Америка, за вилнеещите по улиците банди, които убиват, изнасилват и ограбват мирните граждани. Досега обаче не беше виждала подобно нещо — нито в Ню Йорк, нито тук. Което не означаваше, че бандите не са някъде наблизо.