Дэвид Балдаччи - Мишената

По-късно се отбиха в Уошингтън Скуеър Парк, за да погледат уличните артисти — мимове, жонгльори, факири, музиканти и танцьори. Стиснала здраво ръката на Чанг-Ча, Мин ги гледаше с дълбоко смайване. В един момент някаква жива статуя пристъпи към нея и измъкна една монета иззад ухото й. Тя изпищя, но не побягна. Човекът й подаде монетата, усмихна се и й отдаде чест.

След известно време си тръгнаха. Мин продължаваше да стиска монетата и час по час се обръщаше да погледне артистите.

— Какво е това място? — попита тя. — Къде сме, Чанг-Ча?

— В Америка.

Мин се закова на място и издърпа ръката си от нейната.

— Но Америка е лоша! — извика тя. — Така ни казваха в „Йодо“.

Чанг-Ча бързо се огледа и с облекчение установи, че никой не е чул думите на Мин, които и без друго бяха изречени на корейски.

— В „Йодо“ си чувала много неща, но не всички са верни.

— Значи Америка не е лоша?

Чанг-Ча приклекна и я сграбчи за раменете.

— Няма значение дали е лоша или не, Мин — настоятелно прошепна тя. — Тук не бива да говориш такива неща! По-късно при мен ще дойдат хора, пред които също няма да говориш нищо, разбираш ли?

Мин бавно кимна, но в очите й имаше страх.

Чанг-Ча се изправи и я хвана за ръката. Прибраха се в хотела, без да си разменят нито дума.

Тя отново се запита дали беше постъпила разумно, като бе взела детето със себе си.

Но нима можех да я оставя?

Влакът напредваше през Средноатлантическия регион. В едно от купетата се бяха настанили Мин и Чанг-Ча. Изтощено от вълненията в Ню Йорк, момичето заспа броени минути след като се качиха във влака.

Чанг-Ча се загледа през прозореца. Прекосяваха някаква река. Тя нямаше как да знае, че това е река Делауеър. Всъщност нямаше значение. При подобни мисии човек трябваше да се концентрира само върху важните неща.

Тя погледна надолу към Мин, протегна ръка и отмести кичур коса от челото й. Раните на момичето бяха зараснали. Вече не беше толкова кльощава. Зъбите й бяха оправени. Имаше забележителен напредък в учението, но все още й предстояха години упорит труд, за да настигне връстниците си.

Може би я чакаше добро бъдеще. Може би.

Чанг-Ча погледна към другите двама пътници в купето, седнали диагонално срещу нея. Мъж и жена, азиатци. Приличаха на семейна двойка, тръгнала на почивка. Облеклото им беше различно от това на повечето пътници във влака, които носеха делови костюми.

Но те не бяха семейна двойка и не отиваха на почивка. Вече й бяха дали сигнал. Те бяха нейните помощници, които щяха да пътуват с тях до последната им спирка.

Вашингтон.

Там беше домът на американския президент. И на неговото семейство.

Влакът спря на Юниън Стейшън и Чанг-Ча събуди Мин. Напуснаха гарата и поеха след младата двойка. Качиха се с ескалатора до покрития паркинг, където ги чакаше черен джип. Мъжът седна зад волана, а жената се настани до него. Чанг-Ча и Мин се качиха на задната седалка.

— Къде отиваме? — прошепна Мин.

Чанг-Ча само поклати глава и момичето потъна в мълчание, боязливо загледано напред.

Насочиха се към Спрингфийлд, Вирджиния, и спряха пред най-крайната къща в комплекс с още много такива. Мин видя някакви деца, които си играеха в двора през две къщи от тази, пред която бяха спрели. Момиче на нейната възраст държеше топка. Момче на около седем й правеше знаци да му я подаде. Но вместо това момичето помаха на Мин. Тя понечи да отговори, но Чанг-Ча й каза нещо, което я накара да погледне на другата страна.

Влязоха в къщата с малки куфари в ръце.

Беше просторна, далеч по-голяма от апартамента на Чанг-Ча. Но обзавеждането беше оскъдно. Насочиха ги към една от стаите на втория етаж, където трябваше да разопаковат багажа си. Мъжът и жената не обръщаха внимание на Мин, но към Чанг-Ча се отнасяха с подчертано уважение.

— Донесохме играчки за момичето — каза жената. — Докато ние говорим, то може да си поиграе с тях в сутерена.

Чанг-Ча направи знак на Мин да я последва по стълбите. Не след дълго се озоваха в голяма полупразна стая. На масата имаше плюшено мече, червена топка и някаква книга, която детето не можеше да прочете, но пък тя беше пълна с картинки.

— Имам малко работа, Мин — каза Чанг-Ча. — А ти ще останеш тук и ще си поиграеш с тези неща.

— Колко време ще отсъстваш? — попита момичето.

— Няма да ходя никъде. Ще бъда горе.

— Може ли да остана с теб?

— Ще бъда горе — отсече Чанг-Ча. — А ти ще си поиграеш тук.

Тя пое обратно по стълбите, усещайки погледа на момичето, закован в гърба й. Изпита чувство за вина.