Дэвид Балдаччи - Мишената

Роби му намигна, а Рийл окуражително вдигна палец.

— Извинявайте за сцената — промърмори Кашън.

— Децата са си деца, господин президент — отвърна Роби. — А той е принуден да живее в най-големия аквариум на света, което никак не е лесно.

— Прав си, не е лесно — въздъхна президентът. — Съмнявам се, че щях да издържа, ако бях на десет години.

Кашън ги изпрати до външната врата на Западното крило.

— Още веднъж приемете най-сърдечните ми благодарности — каза той. — Знам, че ви изпратих на една почти невъзможна мисия, но въпреки това вие се справихте отлично.

— Няма проблем, сър — отвърна Роби. — Това ни е работата.

— Имате ли някаква идея как ще ни отмъстят севернокорейците? — попита президентът.

— За съжаление, им предлагаме богат избор от лесни мишени, сър — отвърна Рийл. — Това е един от недостатъците на свободното и отворено общество.

Президентът кимна, обърна се и затвори вратата след себе си.

На път към колата Роби и Рийл минаха покрай екип за озеленяване, който почистваше цветните лехи и подрязваше храстите. Всички работеха съсредоточено, с изключение на един.

Мъжът се изправи и насочи вниманието си към двойката. Изчака ги да отминат, а след това свали шапка и избърса чело.

Но челото му беше сухо, без капчица пот.

Сред групата туристи, които крачеха зад оградата, имаше трима мъже. Приели сигнала на градинаря, те извадиха камери и започнаха да снимат Роби и Рийл. Няколко минути по-късно колата им напусна Белия дом през една от страничните врати, а същата групичка туристи направи няколко снимки и на регистрационния й номер.

После Роби и Рийл потънаха в трафика.

Големият джъмбо-джет, излетял от Франкфурт, плавно се снижаваше към международното летище „Кенеди“. Мин надничаше през илюминатора в задната част на салона. Беше се съгласила да се качи на самолета след продължително увещаване от страна на Чанг-Ча.

Самата Чанг-Ча гледаше през рамото й към внушителната панорама на Манхатън, която изплува пред очите й, когато самолетът направи плавен завой към пистата.

— Какво е това? — учудено попита Мин, сочейки с пръст сградите под тях.

— Град. Казва се Ню Йорк.

— Никога не съм виждала толкова високи… — Тук ограниченият й речник окончателно засече.

— Казват се небостъргачи — поясни Чанг-Ча. — Преди време имаше още два, по-високи от всички останали.

— Какво се е случило с тях?

— Паднаха.

— Как така? — смаяно я погледна Мин.

Чанг-Ча съобрази, че се намират на борда на самолет, и предпочете да даде неясен отговор.

— Стана инцидент.

Кацнаха на пистата и след известно време напуснаха самолета, който спря в близост до терминала. Предстоеше им да преминат през контролно-пропускателния пункт и Чанг-Ча се стегна, готова да отговаря на всякакви въпроси. По документи се водеше гражданка на Южна Корея, придружавана от своята племенница. Южна Корея беше верен съюзник на Америка и по тази причина не очакваха проблеми. Но Чанг-Ча прекрасно знаеше, че очакванията не гарантират абсолютно нищо.

Служителката зад гишето небрежно погледна паспорта й и се усмихна на Мин, която притискаше към себе си голяма кукла.

— Желая ти приятно прекарване, миличка — каза жената, след като ги поздрави с „добре дошли в Америка“. — Нашият град, наречен Голямата ябълка, е страхотно място за деца. Не пропускай да посетиш зоологическата градина в Сентръл Парк.

Мин се усмихна плахо. Продължаваше да стиска ръката на Чанг-Ча, която също се усмихна. Планът действаше отлично. Присъствието на детето беше премахнало всякаква подозрителност у американските контролни органи. Тя се чувстваше малко гузна, че използва Мин, но нямаше как да я остави сама в Северна Корея.

Взеха си багажа и излязоха пред терминала, където ги чакаше кола с шофьор.

Откараха ги в хотел в Долен Манхатън. По пътя Мин непрекъснато въртеше глава, стараейки се да не пропуска нищо.

Чанг-Ча правеше същото. И тя виждаше Америка за пръв път.

Пристигнаха в хотела и се насочиха към рецепцията. Дадоха им стая на деветия етаж. Качиха се с асансьора и започнаха да разопаковат багажа си.

— Тук ли ще живеем? — попита Мин.

— Само за малко — отвърна Чанг-Ча.

Момичето огледа стаята и дръпна вратичката на някакъв шкаф.

— Тук има храна — обяви то. — И разни неща за пиене.

— Искаш ли нещо? — попита Чанг-Ча и надникна в минибара.

— Може ли? — погледна я неуверено Мин.

— Тук има шарени бонбони — отвърна тя, измъкна пликче „М & М“ и й го подаде. — Мисля, че ще ти харесат.