Роби му намигна, а Рийл окуражително вдигна палец.
— Извинявайте за сцената — промърмори Кашън.
— Децата са си деца, господин президент — отвърна Роби. — А той е принуден да живее в най-големия аквариум на света, което никак не е лесно.
— Прав си, не е лесно — въздъхна президентът. — Съмнявам се, че щях да издържа, ако бях на десет години.
Кашън ги изпрати до външната врата на Западното крило.
— Още веднъж приемете най-сърдечните ми благодарности — каза той. — Знам, че ви изпратих на една почти невъзможна мисия, но въпреки това вие се справихте отлично.
— Няма проблем, сър — отвърна Роби. — Това ни е работата.
— Имате ли някаква идея как ще ни отмъстят севернокорейците? — попита президентът.
— За съжаление, им предлагаме богат избор от лесни мишени, сър — отвърна Рийл. — Това е един от недостатъците на свободното и отворено общество.
Президентът кимна, обърна се и затвори вратата след себе си.
На път към колата Роби и Рийл минаха покрай екип за озеленяване, който почистваше цветните лехи и подрязваше храстите. Всички работеха съсредоточено, с изключение на един.
Мъжът се изправи и насочи вниманието си към двойката. Изчака ги да отминат, а след това свали шапка и избърса чело.
Но челото му беше сухо, без капчица пот.
Сред групата туристи, които крачеха зад оградата, имаше трима мъже. Приели сигнала на градинаря, те извадиха камери и започнаха да снимат Роби и Рийл. Няколко минути по-късно колата им напусна Белия дом през една от страничните врати, а същата групичка туристи направи няколко снимки и на регистрационния й номер.
После Роби и Рийл потънаха в трафика.
Големият джъмбо-джет, излетял от Франкфурт, плавно се снижаваше към международното летище „Кенеди“. Мин надничаше през илюминатора в задната част на салона. Беше се съгласила да се качи на самолета след продължително увещаване от страна на Чанг-Ча.
Самата Чанг-Ча гледаше през рамото й към внушителната панорама на Манхатън, която изплува пред очите й, когато самолетът направи плавен завой към пистата.
— Какво е това? — учудено попита Мин, сочейки с пръст сградите под тях.
— Град. Казва се Ню Йорк.
— Никога не съм виждала толкова високи… — Тук ограниченият й речник окончателно засече.
— Казват се небостъргачи — поясни Чанг-Ча. — Преди време имаше още два, по-високи от всички останали.
— Какво се е случило с тях?
— Паднаха.
— Как така? — смаяно я погледна Мин.
Чанг-Ча съобрази, че се намират на борда на самолет, и предпочете да даде неясен отговор.
— Стана инцидент.
Кацнаха на пистата и след известно време напуснаха самолета, който спря в близост до терминала. Предстоеше им да преминат през контролно-пропускателния пункт и Чанг-Ча се стегна, готова да отговаря на всякакви въпроси. По документи се водеше гражданка на Южна Корея, придружавана от своята племенница. Южна Корея беше верен съюзник на Америка и по тази причина не очакваха проблеми. Но Чанг-Ча прекрасно знаеше, че очакванията не гарантират абсолютно нищо.
Служителката зад гишето небрежно погледна паспорта й и се усмихна на Мин, която притискаше към себе си голяма кукла.
— Желая ти приятно прекарване, миличка — каза жената, след като ги поздрави с „добре дошли в Америка“. — Нашият град, наречен Голямата ябълка, е страхотно място за деца. Не пропускай да посетиш зоологическата градина в Сентръл Парк.
Мин се усмихна плахо. Продължаваше да стиска ръката на Чанг-Ча, която също се усмихна. Планът действаше отлично. Присъствието на детето беше премахнало всякаква подозрителност у американските контролни органи. Тя се чувстваше малко гузна, че използва Мин, но нямаше как да я остави сама в Северна Корея.
Взеха си багажа и излязоха пред терминала, където ги чакаше кола с шофьор.
Откараха ги в хотел в Долен Манхатън. По пътя Мин непрекъснато въртеше глава, стараейки се да не пропуска нищо.
Чанг-Ча правеше същото. И тя виждаше Америка за пръв път.
Пристигнаха в хотела и се насочиха към рецепцията. Дадоха им стая на деветия етаж. Качиха се с асансьора и започнаха да разопаковат багажа си.
— Тук ли ще живеем? — попита Мин.
— Само за малко — отвърна Чанг-Ча.
Момичето огледа стаята и дръпна вратичката на някакъв шкаф.
— Тук има храна — обяви то. — И разни неща за пиене.
— Искаш ли нещо? — попита Чанг-Ча и надникна в минибара.
— Може ли? — погледна я неуверено Мин.
— Тук има шарени бонбони — отвърна тя, измъкна пликче „М & М“ и й го подаде. — Мисля, че ще ти харесат.
Читать дальше