Дэвид Балдаччи - Мишената

Детето предпазливо го пое, извади едно бонбонче и вдигна глава.

— Може ли да го изям?

— Да.

Мин го лапна и очите й се разшириха от изненада.

— Много е вкусно!

— Само не ги изяждай всичките, защото ще надебелееш.

Мин внимателно измъкна още четири бонбончета и бавно ги сдъвка. После затвори пликчето и понечи да го върне в шкафа.

— Недей — спря я Чанг-Ча. — Вече са твои.

— Мои ли? — смаяно попита момичето.

— Просто ги прибери в джоба си за после.

Пликчето светкавично изчезна в якето на Мин. После тя тръгна да обикаля стаята, като докосваше различни предмети. Вниманието й беше привлечено от големия екран в отсрещния край на помещението.

— Какво е това?

— Телевизор.

Подобно на повечето граждани на Северна Корея, Чанг-Ча нямаше телевизор в апартамента си. Притежанието на такъв беше разрешено, но само след предварителна регистрация в полицията. Програмите бяха строго цензурирани, като повечето от тях излъчваха единствено хвалебствия за ръководството на страната, тук-там примесени с остри критики към Южна Корея, Съединените щати и Обединените нации. Разбира се, по време на своите пътувания в чужбина Чанг-Ча беше виждала най-различни телевизори, но беше предпочела да се задоволи с радиоапарат, тъй като радиоапаратите бяха далеч по-разпространени, макар да излъчваха също толкова строго цензурирани програми.

Нещата бавно се променяха, особено след появата на интернет. Но никой в Северна Корея не можеше да се похвали, че поддържа постоянна връзка с външния свят. Беше забранено. Разбира се, в страната имаше закон за свобода на словото и печата, който много приличаше на този в Америка. Но само на хартия. В това отношение контрастът между двете страни беше огромен.

Чанг-Ча щракна дистанционното. Мин уплашено отскочи назад в мига, в който на екрана се появи лицето на един мъж, който сякаш говореше директно на нея.

— Кой е този? — страхливо прошепна тя. — Какво иска?

— Той не е тук, а там, в кутията — отвърна Чанг-Ча и успокоително докосна рамото й. — Не може да те вижда и чува, но ти можеш. — Тя смени няколко канала и накрая попадна на анимационно филмче. — Погледай това, докато проверя някои неща…

Силно заинтригувана от филмчето, Мин отиде да пипне екрана. Чанг-Ча извади телефона, с който я бяха снабдили още у дома. Започна преглед на получената внушителна бройка есемеси, всички на корейски и съответно кодирани. Дори ако някой успееше да разбие кода, той щеше да се натъкне на втори, който беше известен единствено на изпращача и Чанг-Ча, а дешифрирането му беше възможно само с помощта на специалната книга, с която двамата разполагаха. Без нея тези кодове за еднократна употреба бяха практически неразбиваеми.

Тя разтвори своя екземпляр и се зае с дешифровката. Не след дълго приключи и погледна към Мин, която не отлепяше очи от телевизора.

— Искаш ли да се разходим и да хапнем нещо?

— А телевизорът ще бъде ли тук, като се върнем?

— Да.

Мин скочи и облече палтото си.

Извървяха голямо разстояние, преди да стигнат до брега. Оттатък пристанището се издигаше Статуята на свободата и Мин попита какво е това. Но този път Чанг-Ча нямаше отговор, защото също я виждаше за пръв път.

По-късно хапнаха в някакво ресторантче. Мин се радваше на екзотично облечените хора, които срещаха по тротоарите и в магазините.

— Имат разни неща по кожата и железа по лицата — констатира тя, докато се бореше с голям хамбургер. — Ранени ли са?

— Не — отвърна Чанг-Ча, като огледа групичка младежи с татуировки и пиърсинг — Според мен доброволно са си сложили тези неща.

Мин поклати глава, но не можеше да отдели очи от групичка азиатски момичета с пазарски торбички и колежански дрехи, които весело се смееха. Всяко от тях държеше телефон в ръка и непрекъснато натискаше копчетата му.

— Тези приличат на нас — прошепна тя.

Чанг-Ча се обърна да ги погледне. Едно от момичетата видя Мин и весело й помаха.

— Приличат, но не са като нас — каза тя. В думите й се прокрадна лека завист, но Мин беше твърде възбудена от всичко наоколо, за да й обърне внимание.

— Хората тук се смеят много — отбеляза след известно време момичето, вдигна глава да я погледне и добави: — А в „Йодо“ се смеят само надзирателите…

Чанг-Ча я наблюдаваше. Все едно че се е родила в пещера, откъдето са я прехвърлили в настоящето с машина на времето, помисли си тя. В един град, който кипи от живот.

Град, в който хората се смеят.