Джеффри Арчер - По-силно от меча

— Кой отдел ви трябва, сър? — попита жената зад бюрото.

— Искам да купя снимка на сватба, която вестникът ви със сигурност е отразил.

— Фотографският отдел е на втория етаж — каза тя и посочи стълбището. — Но по-добре да побързате, защото след няколко минути затварят.

Себ се понесе нагоре, вземайки по три стъпала наведнъж, и се втурна през летящата врата с надпис „Фотографии“ върху стъклото. Този път попадна на млад мъж, който поглеждаше часовника си. Себ не изчака да го заговорят.

— Вестникът ви отразил ли е сватбата на Бруър и Съливан?

— Нищо не ми говори, но ще проверя.

Себ закрачи нервно напред-назад, изпълнен с надежда и очакване. Накрая младият мъж се появи отново с дебела папка в ръце.

— Изглежда, сме я отразили — каза той и стовари папката на тезгяха.

Себ отвори бежовата корица и видя десетки снимки и няколко вестникарски изрезки, описващи радостното събитие — младоженец и булка, Джесика, родители, шаферки, приятели, дори епископ на сватбата, на която той трябваше да е младоженецът.

— Ако искате да изберете някоя снимка — каза младият мъж, — струват по пет долара едната и ще можете да ги вземете след два дни.

— Ами ако поискам да купя всички снимки в папката? Колко ще струва?

Мъжът бавно преброи снимките и каза:

— Двеста и десет долара.

Себ отвори портфейла си, извади три банкноти от по сто долара и ги сложи на тезгяха.

— Искам да взема папката още сега.

— Боя се, че е невъзможно, сър. Но както казах, ако дойдете след два дни…

Себ извади още една стодоларова банкнота и на лицето на младия мъж се изписа отчаяние. Себ разбра, че сделката е почти приключена. Оставаше да се договорят на каква цена.

— Но аз нямам право… — прошепна младежът.

Преди да завърши изречението, Себ постави още една банкнота върху предишните четири. Младият мъж се огледа и видя, че повечето му колеги се готвят да си тръгнат. Бързо взе петте банкноти, напъха ги в джоба си и се усмихна измъчено на Себ.

Себ грабна папката, излезе от фотографския отдел, спусна се бързо по стълбите, мина през летящите врати и излезе навън. Чувстваше се като крадец от магазин и продължи да тича, докато не се увери, че се е измъкнал. Накрая забави крачка, пое си дъх и продължи, като следваше знаците до гарата, пъхнал под едната си мишница картината, а под другата папката. Купи си билет за експреса до Ню Йорк и след няколко минути се качи в чакащия влак.

Не отвори папката, докато влакът не излезе от гарата. Когато пристигна на Пен Стейшън, се питаше дали няма да съжалява като мистър Суон до края на живота си, че не й е казал, защото г-жа Бруър се бе омъжила само преди три месеца.

Харолд Гинзбърг сложи ръкописа на бюрото пред себе си. Хари седеше срещу него и чакаше присъдата.

Гинзбърг се намръщи, когато секретарката му влезе и остави две чаши димящо кафе и чиния бисквити, и запази мълчание, докато тя не излезе. Явно му харесваше да кара Хари да страда няколко секунди повече. Когато вратата най-сетне се затвори, Хари си мислеше, че е на път да се взриви.

На лицето на Гинзбърг се появи някакъв намек за усмивка.

— Несъмнено се чудиш какво е мнението ми за последната ти работа — каза той, очевидно за да нагнети обстановката още повече.

Хари едва се сдържаше да не го удуши.

— Какво ще кажеш като за начало да пуснем една улика на детектив инспектор Уоруик?

И тогава го закопа.

— Сто и двайсет хиляди бройки. Според мен това е най-доброто, което си писал някога, и съм горд, че съм твой издател.

Хари беше така смаян, че избухна в сълзи, и тъй като никой от двамата нямаше кърпа, и двамата се разсмяха. След като дойдоха на себе си, Гинзбърг започна да му обяснява защо „Уилям Уоруик и бомбата със закъснител“ толкова му е харесала. Хари бързо забрави, че е прекарал предишните два дни в безкрайно ходене по улиците на Ню Йорк, измъчван от страхове как ще реагира издателят му. Отпи глътка кафе, но то вече беше изстинало.

— А сега бих искал да насоча вниманието ти към един друг автор — каза Гинзбърг. — И по-точно към Анатолий Бабаков и неговата биография на Йосиф Сталин.

Хари остави чашата в чинийката.

— Госпожа Бабакова ми каза, че е скрила една книга на място, на което никой няма да я намери. Историята е достойна за роман на Хари Клифтън — добави Гинзбърг. — Но както знаеш, тя казва само, че книгата е някъде в Съветския съюз и че ти си единственият, на когото би казала точното място.

Хари премълча.