Джеффри Арчер - По-силно от меча

— Ако го е направила, значи просто се е навила на кълбо в очакване да удари отново.

Сутринта на последния ден от пътуването Себ седна да закуси с баща си, но Хари почти не проговори. Винаги беше такъв преди да предаде ръкопис на издателите си. Веднъж бе споделил със Себ, че най-дългите три дни в живота му били, докато чакал да чуе мнението на Харолд Гинзбърг за последната му творба.

— Но как можеш да си сигурен, че е напълно честен, когато последното, което би искал, е да те изгуби като автор?

— Не го слушам какво казва за книгата — призна Хари. — Интересува ме само първият тираж с твърди корици. За това не може да блъфира. Защото ако тиражът е над сто хиляди, значи смята, че разполага с бестселър, който ще заеме първо място в класацията.

— А ако е под сто хиляди? — попита Себ.

— Значи не е толкова уверен.

След малко повече от час баща и син слязоха заедно по мостчето. Единият пое към издателството в Манхатън с ръкопис в ръка, а другият взе такси до Гранд Сентръл, въоръжен само с адрес в Джорджтаун.

Себастиан стоеше от другата страна на улицата, стиснал голям букет червени рози. Взираше се в предната врата на малка едноетажна тухлена къща. Отпред имаше малък двор, чиято трева вероятно бе подстригана с ножица и заобиколена от бегонии. Пътека водеше до наскоро боядисаната врата с месингово чукче, което сияеше на късното утринно слънце. Толкова спретнато, толкова подредено и така типично за Саманта.

Защо беше безстрашен всеки път, когато се изправяше срещу Ейдриън Слоун или кръстосваше сабя с някого при сделка за милион паунда, щом дори почукването на вратата, която можеше дори да не е на Сам, го изпълваше с опасения? Пое дълбоко дъх, пресече улицата, мина бавно по пътеката и почука колебливо. Когато вратата се отвори, първата му реакция бе да се обърне и да побегне. Явно беше попаднал на съпруга на Сам.

— Да? — каза мъжът, като поглеждаше подозрително розите.

— Саманта тук ли е? — попита Себ, като се чудеше дали подозрението няма да премине в гняв.

— Тя не живее тук от повече от година.

— Знаете ли къде се е преместила?

— Нямам представа. Съжалявам.

— Но тя трябва да е оставила някакъв адрес — отчаяно рече Себ.

— „Смитсониън“ — отвърна мъжът. — Работи там.

— Благодаря — каза Себ, но вратата вече се беше затворила.

Срещата го изпълни с малко повече смелост и той бързо се върна на улицата и спря първото попаднало му такси. По пътя към „Смитсониън“ си повтори поне десет пъти да престане да е такъв слабак и да действа. Най-лошото, което можеше да направи тя, беше…

Слезе от таксито и се озова пред съвсем различна врата — масивен стъклен панел, който сякаш не оставаше затворен за повече от няколко секунди. Влезе в преддверието. Зад рецепцията стояха три млади жени с елегантни сини униформи и отговаряха на въпросите на посетителите.

Себ отиде при едната от тях, която му се усмихна, когато видя розите.

— Мога ли да ви помогна?

— Търся Саманта Съливан.

— Съжалявам, не познавам това име, но пък и започнах работа тук преди седмица — каза тя и се обърна към колежката си, която тъкмо затваряше телефона.

— Саманта Съливан? — повтори тя. — Разминахте се за секунди. Отиде да вземе дъщеря си от училище. Ще се върне утре в десет.

Дъщеря, дъщеря, дъщеря. Думата отекваше в ушите на Себ като гърмеж. Ако знаеше, нямаше да…

— Желаете ли да й оставите съобщение?

— Не, благодаря — отвърна той, обърна се и тръгна към изхода.

— Може да успеете да я настигнете при начално училище „Джеферсън“ — каза жената зад него. — Пускат децата в четири.

— Благодаря — повтори Себ, докато отваряше вратата, но не погледна назад. Излезе от сградата и затърси друго такси. Едно веднага спря пред него. Той се качи и щеше да каже „Юниън Стейшън“, но езикът му изневери и произнесе: Начално училище „Джеферсън“.

Шофьорът потегли и се вля в дългата върволица коли.

— Ще ви платя двойно, ако успеете да ме закарате там преди четири.

Шофьорът мина в съседното платно, пресече на червено и се понесе през такива тесни пролуки между колите, че Себ затвори очи. Три минути преди четири спряха пред голяма сграда. Себ погледна брояча и даде на шофьора десетдоларова банкнота. Слезе от таксито и бързо изчезна зад няколкото групички майки, които бъбреха и чакаха появата на децата си. Скрит зад едно дърво, той ги огледа една по една, като търсеше познато лице. Но не я видя.

В четири часа зазвъня звънец, вратите се отвориха и от тях се изсипа ято шумни момичета с бели ризи, алени сака и сиви плисирани поли, с ученически чанти на рамо. Те се затичаха по стъпалата право към майките си сякаш привлечени от магнити.