Джеффри Арчер - По-силно от меча

— Лично според мен — продължи Гинзбърг — не бива да се замесваш, тъй като комунистите съвсем не те смятат за национално съкровище. Така че ако откриеш къде е скрита книгата, може някой друг да отиде и да я вземе.

— Ако не съм склонен да поема подобен риск, какъв е смисълът от всички години усилия Бабаков да бъде освободен? — възрази Хари. — Но преди да реша, искам да те попитам нещо. Ако успея да се добера до бройка от „Чичо Джо“, какъв ще е първият ти тираж?

— Един милион — каза Гинзбърг.

— И си мислиш, че аз съм онзи, който рискува!

— Не забравяй, че книгата на дъщерята на Сталин Светлана Алилуева „Двайсет писма до един приятел“ остана в списъка на бестселърите повече от година, а за разлика от Бабаков, тя нито веднъж не е стъпвала в Кремъл по времето, когато баща й е бил на власт. — Гинзбърг отвори едно чекмедже, извади чек за 100 000 долара на името на г-жа Елена Бабакова и го подаде на Хари. — Ако намериш книгата, тя ще живее в лукс до края на живота си.

— Но ако не успея или ако изобщо я няма? Ще си пръснал сто хиляди долара на вятъра.

— Това е риск, който съм склонен да поема — каза Гинзбърг. — Но пък, от друга страна, всеки наполовина почтен издател си е комарджия по душа. А сега да поговорим за по-приятни неща. Например за любимата ми Ема и за Себастиан. Да не забравяме и лейди Вирджиния Фенуик. С нетърпение очаквам да чуя какво е намислила.

Обядът с издателя се проточи повече от очакваното и Хари едва успя да стигне навреме на Пен Стейшън, за да хване „Пенсилвания Флайър“. През първата част от пътуването до Питсбърг преговори всеки въпрос, на който Гинзбърг искаше отговор, преди да се раздели със своите 100 000 долара.

След това задряма и мислите му се отнесоха към последния разговор със Себастиан. Надяваше се синът му да успее да си върне Саманта, и не само защото винаги я беше харесвал. Имаше чувството, че Себ най-сетне е пораснал и че Сам ще преоткрие мъжа, в когото се беше влюбила преди години.

Когато влакът влезе в гарата, Хари си спомни онова, което винаги бе искал да направи, ако му се случи да посети Питсбърг. Нямаше обаче време да посети музея за изобразително изкуство „Карнеги“, за който Джесика му бе казала веднъж, че притежава едни от най-добрите картини на Мери Касат в Америка.

Качи се в едно жълто такси и помоли шофьора да го закара до Брънзуик Меншънс в северната част на града. Адресът имаше атмосферата на място на средната класа, но когато пристигнаха, се оказа, че всъщност е бедняшки квартал. Таксито потегли веднага щом шофьорът си получи парите.

Хари се качи по изронените стъпала на една покрита с графити сграда. Надписът „Не работи“ на вратата на асансьора май си стоеше от години. Той бавно се качи по стълбите до осмия етаж и затърси апартамент 86, който се оказа в другия край на блока. Обитателите го поглеждаха от вратите, изпълнени с подозрение към елегантно облечения мъж, който сигурно бе някакъв държавен служител.

Почука леко на вратата и тя се отвори така бързо, сякаш го бяха очаквали. Хари се усмихна на възрастната жена с тъжни уморени очи и покрито с дълбоки бръчки лице. Можеше да си представи колко болезнена е била раздялата й със съпруга й от факта, че макар двамата да бяха горе-долу връстници, тя изглеждаше с двайсет години по-стара от него.

— Добър ден, господин Клифтън — каза тя без никаква следа от акцент. — Заповядайте, влезте.

Поведе го по тесен гол коридор към дневната. Единствената украса на иначе празните стени бе голяма снимка на съпруга й, окачена над лавица оръфани книги с меки корици.

— Моля, седнете — каза тя и посочи двата стола, които бяха единствените мебели в помещението. — Много мило от ваша страна да изминете толкова път, за да ме видите. И трябва да ви благодаря за доблестните ви усилия за освобождаването на скъпия ми Анатолий. Оказахте се неуморим съюзник.

Г-жа Бабакова говореше за съпруга си така, сякаш той закъснява от работа и ще се появи всеки момент, а не изтърпява двайсетгодишна присъда на повече от единайсет хиляди километра оттук.

— Как се запознахте с Анатолий? — попита Хари.

— Учехме в Московския институт за чужди езици. Аз станах учителка по английски в едно местно училище, а Анатолий постъпи в Кремъл малко след като спечели Ленински медал за завършването си с пълно отличие. Когато се оженихме, си мислех, че имаме всичко и че сме големи късметлии, и според стандарта на повечето хора в Русия наистина беше така. Но това се промени за миг, когато Анатолий беше избран да преведе речите на Сталин, за да се използват с пропагандни цели на запад. После официалният преводач се разболя и Анатолий зае мястото му. Казаха му, че назначението е временно, и на него много му се искаше наистина да е така. Но Анатолий искаше да впечатли вожда на страната и явно го е направил, защото бързо беше издигнат до главен преводач на Сталин. Ще разберете защо, ако някога се срещнете с него.