Джеффри Арчер - По-силно от меча

— Погрешна конструкция — каза Хари. — Искате да кажете: когато се срещна с него.

Тя се усмихна.

— Когато се срещнете с него. И тогава започнаха проблемите — продължи тя. — Той стана твърде приближен на Сталин и макар да бе само апаратчик, ставаше свидетел на неща, които го накараха да осъзнае що за чудовище е той. Представяният на народа образ на мил и добродушен чичко нямаше нищо общо с истината. Анатолий ми разказваше най-ужасни истории, когато се връщаше от работа, но никога пред други хора, не споменаваше дори пред най-близките ни приятели. Ако се разприказваше, наказанието нямаше да е само понижение, а просто щеше да изчезне, подобно на хиляди други. Да, хиляди, при това само защото са се осмелили да повдигнат вежда в знак на протест.

— Единствената му утеха бе в писането, макар да знаеше, че работата му няма да бъде издадена преди смъртта на Сталин, а вероятно и след това. Но Анатолий искаше светът да научи, че Сталин е точно такова зло като Хитлер. Единствената разлика бе, че остана безнаказан. И после Сталин умря.

Тя замълча за момент.

— Анатолий изгаряше от нетърпение да сподели със света какво знае. Трябваше да изчака повече, но когато откри издател, който споделя идеите му, не успя да се сдържи. В деня на издаването, още преди „Чичо Джо“ да стигне до книжарниците, целият тираж бе унищожен. Толкова голям бе страхът на КГБ от разкриването на истината, че дори пресите, които бяха отпечатали думите на Анатолий, бяха натрошени. На следващия ден го арестуваха и седмица по-късно го съдиха и го осъдиха на двайсет години тежък физически труд в лагер за написването на книга, която никой не е чел. Ако беше американец, написал биография на Рузвелт или Чърчил, щеше да се появява по телевизията и радиото, а книгата му щеше да е бестселър.

— Но вие успяхте да избягате.

— Да, Анатолий усещаше какво предстои. Няколко седмици преди излизането на книгата ме прати при майка ми в Ленинград и ми даде всичките ни спестени пари и предварително копие на книгата. Успях да пресека границата с Полша, но трябваше да подкупя един граничар с повечето пари. Пристигнах в Америка без пукнат грош.

— А взехте ли книгата с вас?

— Не, не можех да рискувам. Ако ме хванеха и я конфискуваха, целият живот на Анатолий щеше да изгуби смисъл. Оставих я на място, където никога няма да я открият.

Когато лейди Вирджиния влезе, тримата чакащи я мъже станаха. Срещата най-сетне можеше да започне.

Дезмънд Мелър — с кафяв кариран костюм, по-подходящ за състезание по надбягване с кучета — седна срещу нея. От лявата му страна седеше майор Фишър, облечен в традиционния си двуреден тъмносин костюм на райета, но не от магазин за конфекция — в края на краищата той вече бе депутат. Срещу него седеше мъжът, който бе причина четиримата да се съберат.

— Извиках ви в последния момент, защото се появи нещо, което би могло да осуети дългосрочния ни план — каза Ейдриън Слоун. Никой не го прекъсна. — Миналия петък следобед, точно преди да отплава за Ню Йорк с „Бъкингам“, Себастиан Клифтън купи още двайсет и пет хиляди акции на банката, с което общият му дял стана малко повече от пет процента. Както ви предупредих преди време, всеки притежател на шест процента от акциите на компанията автоматично получава място в борда и ако това ще се случи, няма да мине много време преди той да открие какво планираме от половин година.

— С колко време разполагаме според вас? — попита лейди Вирджиния.

— Ден, месец, година, кой знае? — отвърна Слоун. — Едно е ясно със сигурност — трябва му само още един процент, за да влезе в борда, така че трябва да приемем, че това ще стане в близко бъдеще.

— Как стои въпросът с придобиването на акциите на старата дама? — попита майорът. — Те биха решили всичките ни проблеми.

— Имам насрочена среща със сина й Арнолд за следващия вторник — каза Дез Мелър. — Официалният повод е да потърся съвета му по юридически въпрос, но няма да му кажа истинската цел на срещата, докато не подпише декларация за конфиденциалност.

— Защо не му направите предложението? — попита Вирджиния, обръщайки се към Слоун. — В края на краищата вие сте председателят на борда.

— Той никога не би се съгласил да работи с мен, след като изиграх мисис Хардкасъл да се откаже от правото си на глас в деня на погребението на съпруга й. Но пък досега не е попадал на Дезмънд.

— И след като подпише декларацията за конфиденциалност — каза Мелър, — ще му предложа цена от три паунда и двайсет шилинга за акция от пакета на майка му, което е трийсет процента над пазарната им стойност.