Джеффри Арчер - По-силно от меча

Сам внимателно се вгледа в момичетата. Бяха на около пет, но как бе възможно това, щом Сам беше в Англия преди по-малко от шест години? И тогава видя малката си сестра да тича по стъпалата. Същата вълниста черна коса, същите тъмни очи, същата усмивка, която никога нямаше да забрави. Идеше му да изтича при нея и да я грабне в обятията си, но остана замръзнал на мястото си. Момичето внезапно се усмихна, смени посоката и се затича към майка си.

Себ впери поглед в жената, която го бе оставила като треснат при първата им среща. Отново му се прииска да извика, но и този път не го направи. Просто стоеше и гледаше как двете се качват в една кола и също като другите майки и деца поемат към дома. Миг по-късно изчезнаха от погледа му.

Себ стоеше зашеметен. Защо не му беше казала? Никога през живота си не се беше чувствал по-тъжен и по-щастлив. Трябваше да спечели сърцата и на двете, защото бе готов да жертва всичко, за да е с тях.

Тълпата се пръсна, последните деца отидоха при майките си и накрая Себ остана сам, все още стиснал букета червени рози. Пресече поредната улица и влезе през поредната врата с надеждата да открие някой, който може да му каже къде живеят те.

Тръгна по дълъг коридор, покрай класни стаи от двете страни, украсени с ученически графики и картини. Точно преди да стигне вратата с надпис „Д-р Розмари Улф, директор“, спря да се възхити на портрет на дете, изобразяващ майка му. Спокойно можеше да е картина на Джесика отпреди двайсет години. Същите уверени движения на четката, същата оригиналност. Творбата беше съвсем друга класа от всички други изложени картини. Себ си спомни как бе вървял по друг коридор, когато бе десетгодишен, и бе обхванат от същото възхищение и желание да разбере кой е художникът.

— Какво обичате? — разнесе се строг глас.

Себ се обърна и видя висока, елегантно облечена жена, която вървеше към него. Смътно му напомняше за леля му Грейс.

— Просто се възхищавах на картините — малко смутено каза той. Надяваше се, че английският му акцент ще я изненада, макар тя да не изглеждаше като жена, която може да бъде изненадана лесно. — А тази — добави Себ и посочи „Мама“ — е невероятна.

— Така е — рече жената, — но пък Джесика е рядък талант… Какво ви е? — попита тя, когато Себ пребледня като платно, залитна и се опря на стената, за да запази равновесие.

— Добре съм, нищо ми няма — каза той, след като се овладя. — Джесика ли казахте?

— Да, Джесика Бруър. Най-талантливата художничка, която е виждало училището, откакто съм директор, а дори не осъзнава колко е надарена.

— Точно като Джесика.

— Приятел на семейството ли сте?

— Не, познавах майка й, когато учеше в Англия.

— Ако ми кажете името си, ще й предам, че…

— Предпочитам да не го правя, госпожо директор, но имам една необичайна молба. — Строгият поглед се появи отново. — Бих искал да купя тази картина и да я взема със себе си в Англия, за да ми напомня за майката и дъщеря й.

— Съжалявам, но не се продава — твърдо заяви д-р Улф. — Но съм сигурна, че ако говорите с госпожа Бруър…

— Това е невъзможно — каза Себ и наведе глава.

Лицето на директорката омекна и тя се вгледа по-внимателно в него.

— По-добре да тръгвам — каза Себ. — Ще изпусна влака.

Идеше му да побегне, но краката му бяха така омекнали, че едва можеше да ходи. Когато вдигна глава да се сбогува, директорката още се взираше в него.

— Вие сте бащата на Джесика.

Себ кимна и очите му се напълниха със сълзи. Д-р Улф пристъпи напред, свали картината от стената и му я подаде.

— Моля ви, не им казвайте, че съм идвал — замоли се той. — Така ще е по-добре.

— Няма да кажа нито дума — отвърна д-р Улф и му протегна ръка.

Седрик Хардкасъл би могъл да прави бизнес с тази жена, на която не й трябваше да подписва договор, за да спази думата си.

— Благодаря ви — каза Себ и й даде цветята.

Тръгна си бързо, стиснал картината под мишница. Излезе навън и тръгна пеша. Какъв тъпак бе да я изгуби! Двоен тъпак. Знаеше, че трябва да се махне по-скоро от града, подобно на някакъв лош каубой от второкласен уестърн. Само шерифът щеше да знае, че е идвал.

— Юниън Стейшън — каза той, докато се качваше в поредното такси. Не можеше да откъсне поглед от „Мама“ и щеше да пропусне неоновия знак, ако не бе вдигнал случайно глава за момент.

— Спрете! — извика той.

Таксито отби при тротоара и спря.

— Нали казахте, че сте до Юниън Стейшън. Дотам има още десет преки.

— Извинете, размислих. — Себ плати на шофьора, слезе и се загледа в знака. Този път без никакво колебание влезе в сградата и тръгна право към рецепцията с надеждата, че инстинктът му не го е подвел.