Джеффри Арчер - По-силно от меча

Хари отвори уста, но не каза нищо. Последният му роман за Уилям Уоруик се беше продал в 72 000 бройки, така че много добре си даваше сметка за ангажимента, който поема издателят му.

— Да се надяваме, че няма да има много върнати бройки.

— Предварителните заявки показват, че осемдесет хиляди няма да са достатъчно. Извинявай — продължи Гинзбърг, — първо ми кажи как е Ема? Първото плаване триумф ли се оказа? Никъде не намерих да се споменава за него, въпреки че прегледах целия „Ню Йорк Таймс“.

— Ема е отлично и ти праща много поздрави. Няма да се изненадам, ако точно сега лъска месинга на мостика. Колкото до първото плаване, имам чувството, че ще остане много доволна, че „Ню Йорк Таймс“ не споменава нито дума за него, макар че цялото преживяване може да ми даде идея за следващия роман.

— Целият съм слух.

— Няма начин — отвърна Хари. — Просто ще се наложи да проявиш търпение, макар много добре да знам, че това не ти е най-силната страна.

— В такъв случай да се надяваме, че новите ти отговорности няма да се отразят на писателския ти график. Моите поздравления.

— Благодаря. Макар че позволих да бъда предложен за президент на Асоциацията на английските писатели само поради една причина.

Гинзбърг повдигна вежда.

— Искам един руснак, Анатолий Бабаков, да бъде незабавно освободен от затвора.

— Какви са тези силни чувства към Бабаков? — попита Гинзбърг.

— Харолд, ако и теб те бяха вкарали в затвора за престъпление, което не си извършил, и ти щеше да изпитваш силни чувства, повярвай ми. При това не забравяй, че аз бях в американски затвор, което си е направо „Холидей Ин“ в сравнение с лагерите в Сибир.

— Дори не мога да си спомня какво е направил този Бабаков.

— Написал е книга.

— Това в Русия престъпление ли е?

— Да, ако решиш да кажеш истината за работодателя си, особено ако името на въпросния работодател е Йосиф Сталин.

— А, „Чичо Джо“, сетих се — рече Гинзбърг. — Но книгата така и не е била издадена.

— Била е издадена, но Бабаков бил арестуван много преди първата бройка да стигне до книжарниците и след показен процес бил осъден на двайсет години затвор без право на обжалване.

— Което само ме кара да се питам какво толкова може да има в тази книга, че Съветите да са така твърдо решени да не позволят на никого да я прочете.

— Нямам представа — каза Хари. — Но знам, че всяка бройка на „Чичо Джо“ е била свалена от рафтовете само часове след издаването й. Издателството било затворено, Бабаков бил арестуван и никой не го е виждал след процеса. Смятам да разбера дали няма оцеляла бройка, когато отида на международната писателска конференция в Москва през май.

— Ако се добереш до бройка, с радост ще я дам за превод и ще издам книгата тук, защото гарантирам, че това не само ще се превърне в абсолютен бестселър, но и най-сетне ще разкрие Сталин като не по-малък злодей от Хитлер. Имай обаче предвид, че Русия е доста голяма купа сено за намиране на точно тази игла.

— Така е, но съм твърдо решен да разбера какво има да ни каже Бабаков. Не забравяй, че е бил личен преводач на Сталин цели единайсет години, така че малцина знаят повече от него за кухнята на режима — макар дори той да не е очаквал каква ще е реакцията на КГБ, когато е решил да публикува своята версия на онова, което е видял с очите си.

— И сега, когато старите поддръжници на Сталин премахнаха Хрушчов и са отново на власт, несъмнено някои от тях ще поискат някои неща да си останат покрити.

— Като истината за смъртта на Сталин — каза Хари.

— Никога не съм те виждал така нахъсан за каквото и да било — каза Гинзбърг. — Но може и да не е много умно да ръчкаш с пръчка в бърлогата на мечката. Новият режим там като че ли не зачита особено човешките права, независимо от коя страна идваш.

— Какъв е смисълът да съм президент на Асоциацията, ако не мога да изразя възгледите си?

Часовникът на лавицата зад бюрото на Гинзбърг удари дванайсет.

— Какво ще кажеш да обядваме в клуба ми и да обсъдим по-нормални неща, като например с какво се е захванал Себастиан.

— Мисля, че е на път да предложи брак на американско момиче.

— Винаги съм знаел, че е умно момче — засмя се Гинзбърг.

Докато Саманта и Себ зяпаха възхитено витрините на Пето авеню, а Хари обядваше в клуб „Харвард“ с издателя си, едно жълто такси спря пред елегантна сграда на ъгъла на 64-та и Парк авеню.

Ема слезе, понесла кутия за обувки с емблемата на „Крокет и Джоунс“ върху капака. Вътре имаше изработени по поръчка черни обувки, които със сигурност щяха да станат идеално на Алистър, който винаги поръчваше обувките си на Джърмин стрийт.