Джеффри Арчер - По-силно от меча

— А Мартинес? Къде е сега?

— Посланикът ни в Буенос Айрес ме уверява, че често посещава обичайните си свърталища. Не мисля, че ще видим отново него или синовете му в Уимбълдън или Аскот.

— А Дохърти и сънародниците му?

— На път за Северна Ирландия, но този път не на луксозен лайнер, а на борда на кораб от Кралския флот. Щом стигнат в Белфаст, ще бъдат прехвърлени в най-близкия затвор.

— По какви обвинения?

— Това още не е решено — отвърна сър Алън.

— Мисис Клифтън ме предупреди, че на кораба душел някакъв журналист от „Телеграф“ и задавал прекалено много въпроси.

— Дерек Харт. Проклетникът не обърна внимание на историята със заема от МВФ, която му подхвърли Джайлс, а прати материала си за инцидента с флота веднага щом стъпи в Ню Йорк. В статията му обаче има прекалено много „ако“ и „вероятно“, така че не беше трудно да убедим редактора да я отхвърли — още повече че му бе много по-интересно да научи как Леонид Брежнев, един хардлайнер от старата школа, успя да измести Хрушчов с изненадващ преврат.

— И как го е направил? — попита полковникът.

— Съветвам ви да прочетете утрешния „Телеграф“.

— Ами Харт?

— Разбрах, че пътува за Йоханесбург, за да се опита да вземе интервю от някакъв терорист на име Нелсън Мандела, което може да се окаже трудно, тъй като той е в затвора от повече от две години и досега до него не е бил допускан нито един журналист.

— Това означава ли, че екипът ми може да прекрати охраняването на семейство Клифтън?

— Още не — каза сър Алън. — ИРА почти сигурно ще изгубят интерес към Барингтън и Клифтън, след като дон Педро Мартинес вече не е наоколо да плаща сметките. Въпреки това трябва да убедя Хари Клифтън да ми помогне по един друг въпрос.

Полковникът повдигна вежда, но секретарят на кабинета просто стана и стисна ръката му.

— Ще поддържаме връзка — бяха единствените му думи.

— Реши ли най-сетне? — попита Себ, докато минаваха покрай „Боутхаус Кафе“ в източната част на Сентръл Парк.

— Да — каза Саманта и пусна ръката му. Себ се обърна към нея и зачака тревожно. — Вече писах в Кингс Колидж, че с радост приемам предложението им да работя върху дисертацията си в Лондонския университет.

Себ подскочи от радост и изкрещя ликуващо. Никой не им обърна внимание, но пък и се намираха в Ню Йорк.

— Това означава ли, че ще се преместиш при мен, щом намеря нов апартамент? Можем дори да го изберем заедно — добави той преди тя да успее да отговори.

— Сигурен ли си, че го искаш наистина? — тихо попита Саманта.

— Не бих могъл да съм по-сигурен — отвърна Себ и я прегърна. — И тъй като ти ще си в Странд, а аз работя в Сити, може би е най-добре да потърсим някое близко местенце като Излингтън. Какво ще кажеш?

— Сигурен ли си? — отново попита Сам.

— Толкова, колкото и че „Бристол Роувърс“ никога няма да спечелят купата.

— Кои са „Бристол Роувърс“?

— Не се познаваме достатъчно добре, за да те товаря с техните проблеми — отвърна Себ, докато излизаха от парка. — Може би след време, след много време, ще ти разкажа за единайсетте безнадеждни нещастници, които редовно ми съсипват съботните следобеди — добави, когато стигнаха Пето авеню.

На рецепцията на „Вайкинг Прес“ седеше млада жена, която Хари вече познаваше добре.

— Добро утро, мистър Клифтън — каза секретарката на Харолд Гинзбърг и излезе да го посрещне. Хари неволно се запита колко ли автори получават подобно отношение. — Господин Гинзбърг ви очаква с нетърпение.

— Благодаря, Кърсти — отвърна Хари.

Тя го поведе към облицования с дъбова ламперия кабинет на издателя, украсен с фотографии на минали и настоящи писатели — Хемингуей, Шоу, Фицджералд и Фокнър. Хари се зачуди дали човек трябва да умре преди снимката му да бъде добавена в колекцията на Гинзбърг.

Въпреки че наближаваше седемдесетте, Гинзбърг скочи иззад бюрото си в мига, в който Хари влезе в стаята. Хари неволно се усмихна. Облечен в костюм с жилетка и джобен часовник със златен ланец, Гинзбърг изглеждаше повече англичанин от него.

— Е, как е любимият ми писател?

Хари се разсмя и двамата си стиснаха ръцете.

— Колко пъти седмично поздравяваш писатели с тези думи? — попита Хари, докато се отпускаше във високото кожено кресло срещу издателя.

— Седмично ли? — отвърна Гинзбърг. — Поне три пъти на ден, а понякога и повече. Особено когато не мога да си спомня имената им. — Хари се усмихна. — В твоя случай обаче мога да докажа, че е вярно, защото след като прочетох „Уилям Уоруик и разпопеният викарий“ реших първото издание да е осемдесет хиляди бройки.