Джеффри Арчер - По-силно от меча

— Не — отвърна Себ. — Последния път, когато присъствах на реч на вуйчо, малко след това той получи инфаркт и не стана лидер на лейбъристите.

— Това не си ми го казвал!

— Има още много неща, които не знаеш за семейството ни — призна Себ.

— Което ми напомня нещо — рече Хари. — Така и не ми се удаде възможност да те поздравя с избора в борда.

— Благодаря, татко. И след като вече прочетох протокола от последната среща, с нетърпение очаквам — Себ вдигна поглед и видя тревожното изражение на майка си — да се запозная с колегите си в борда и особено с адмирала.

— Единствен по рода си е — каза Ема, макар че все още се чудеше дали следващото заседание на борда няма да й е последното, защото ако истината излезеше наяве, нямаше да има друг избор, освен да подаде оставката си. Но тъй като споменът от онази първа нощ в морето започваше да избледнява, тя вече се чувстваше малко по-уверена, още повече че „Бъкингам“ беше в пристанището на Ню Йорк. Погледна през прозореца. Доколкото можеше да види, на кея не се въртяха глутници журналисти, не се чуваше вой и викове и не святкаха светкавици. Може би се интересуваха повече от резултатите от президентските избори. Щеше обаче да въздъхне с облекчение едва когато „Бъкингам“ отплава обратно за Ейвънмаут.

— А ти как смяташ да прекараш деня, татко? — попита Себ.

— Ще обядвам с издателя си Харолд Гинзбърг. Не се съмнявам, че ще разбера какви са плановете му за последната ми книга и какво мисли за нея.

— Има ли надежда за предварително копие за майка ми? — попита Саманта. — Тя ви е голям почитател.

— Разбира се — отвърна Хари.

— Девет долара и деветдесет и девет цента — каза Себ и протегна ръка. Саманта пусна в дланта му горещо варено яйце. — А ти, мамо? Може би си решила да боядисаш корпуса?

— Не й давай такива идеи — каза Хари съвсем сериозно.

— Ще сляза последна от кораба и ще съм първата, която ще се върне на борда. Макар че възнамерявам да посетя Алистър и да се извиня, че не бях на погребението на баба Филис.

— Тогава Себ беше в болницата — напомни й Хари.

— Е, откъде започваме? — попита Себ, докато сгъваше салфетката си.

Сам погледна навън, за да види какво е времето.

— Ще вземем такси до Сентръл Парк и ще направим една обиколка, след което отиваме в „Метрополитън“.

— В такъв случай да тръгваме — каза Себ, докато ставаше. — Приятен ден, почитаеми родители.

Ема се усмихна и двамата излязоха от салона, хванати за ръка.

— Любопитно ми е дали вече спят заедно — каза Ема.

— Ема, живеем във втората половина на двайсети век, пък и ако трябва да сме честни, едва ли е наша работа да…

— Не, не се правя на моралистка — прекъсна го Ема. — Просто си помислих, че бих могла да продам една каюта повече.

— Благодаря, че долетяхте така бързо, полковник — каза сър Алън Редмейн, сякаш командирът от САС имаше друг избор.

Беше получил телеграмата веднага щом слезе от „Бъкингам“ в Ню Йорк. Кола го откара до летище „Кенеди“, където взе първия полет обратно до Лондон. Друга кола го чакаше пред стълбичката на самолета в „Хийтроу“.

— Секретарят на кабинета реши, че ще искате да видите днешните вестници — каза шофьорът и без нито дума повече потегли към Уайтхол.

„В сърцето си знаехте, че ще изгуби“, гласеше заглавието на първа страница в „Телеграф“. Полковникът бавно прелисти страниците, но никъде не видя да се споменава „Бъкингам“, нито пък намери статия с автор Дерек Харт — ако имаше нещо подобно, то със сигурност щеше да се появи на първа страница въпреки категоричната победа на Линдън Джонсън над Бари Голдуотър.

„Бъкингам“ все пак се появяваше на вътрешните страници на „Дейли Експрес“, където имаше блестящ репортаж от пътуващия кореспондент, който възхваляваше удоволствието да прекосиш Атлантика на най-новия луксозен лайнер. „Дейли Мейл“ беше поместил снимки на дванайсетте си читатели късметлии, позиращи пред Статуята на свободата. Други дванайсет билета, предложени за бъдеща дата, гарантираха премълчаването на всякакви евентуални неудобства, причинени от Кралския военноморски флот.

След един час, без да има възможност да се преоблече и да се обръсне, полковник Скот-Хопкинс седеше срещу секретаря на кабинета на Даунинг стрийт 10.

Полковникът започна с подробен доклад, след което отговори на въпросите на сър Алън.

— Е, поне от цялата тази работа излезе нещо добро — каза сър Алън, докато вадеше кожено куфарче изпод бюрото си и го поставяше върху плота. — Благодарение на усърдието на колегите ви от САС успяхме да разкрием склад на ИРА в Батърси. Освен това намерихме над двайсет и три хиляди паунда в брой в багажника на таксито, откарало Мартинес до „Хийтроу“. Подозирам, че Кевин Рафърти Четирипръстия скоро ще бъде преименуван на Трипръстия, ако не успее да обясни на регионалния си командир какво е станало с парите.