Джеффри Арчер - По-силно от меча

Дори мистър Трелфорд да беше поискал да продължи, думите му щяха да бъдат заглушени от надигналата се в залата какофония. Единствено съдийката и журито останаха безстрастни. Адвокатът изчака да настъпи пълна тишина и продължи:

— Лейди Вирджиния, желаете ли да прочета пред съда последните думи на скъпия ви приятел майор Фишър, написани малко преди смъртта му?

Сър Едуард скочи.

— Милейди, не съм виждал това писмо сред доказателствата и съответно нямам представа дали е допустимо, или дори автентично.

— Кървавото петно върху плика предполага, че е автентично, милейди — каза Трелфорд и размаха плика пред журито.

— Аз също не съм виждала писмото, сър Едуард — каза съдийката, — така че то определено не може да се допусне като доказателство, докато не реша.

Трелфорд нямаше нищо против да ги остави да дискутират дали писмото е допустимо, или не, тъй като чудесно си даваше сметка, че е нанесъл удара си, без да е нужно да показва доказателства.

Джайлс се вгледа в безстрастното като на сфинкс лице на Трелфорд и не беше сигурен дали адвокатът на Ема желае писмото да бъде прочетено в съда, но след първоначалния триумф на лейди Вирджиния тази сутрин той отново бе посял семето на съмнението в умовете на съдебните заседатели. Всички в залата бяха приковали поглед в него.

Мистър Трелфорд прибра писмото във вътрешния джоб на сакото си и се усмихна на съдийката.

— Нямам повече въпроси, милейди.

Когато във вторник сутринта вратата на килията се отвори, двамата стражи завариха Хари и Бабаков седнали на пода в противоположни ъгли на помещението, без да говорят.

Сграбчиха Бабаков и докато го извличаха навън, Хари наведе глава, сякаш не искаше да има нищо общо с този човек. След малко се появиха други двама стражи, които се движеха по-спокойно. Макар че хванаха здраво Хари за ръцете, не го избутаха или повлякоха навън и това го накара да се запита дали планът на Бабаков не е проработил. Двамата обаче не пуснаха Хари, докато го водеха нагоре по стълбите и по коридора към съдебната зала, сякаш се страхуваха, че може да се опита да побегне. Но къде би могъл да избяга и колко далеч би стигнал, преди да го хванат?

Хари бе настоял Бабаков да спи на единствения тънък дюшек в тясната килия, но руснакът бе отказал с обяснението, че не може да си позволи да свиква с такъв лукс, щом ще се върне на каменния под в Сибир във вторник вечерта. Спането върху пръснатата по пода слама било достатъчно луксозно за един уикенд. Истината бе, че и двамата не бяха спали особено дълго, което събуди у Хари спомени за дните в тила на врага. Когато стражите дойдоха да ги отведат във вторник сутринта, двамата бяха умствено и физически изтощени, след като бяха използвали всеки час в подготовка за предизвикателството, което ги чакаше.

Когато стражите го въведоха в съда, Хари с изненада откри, че прокурорът и съдебните заседатели вече са заели местата си. Едва успя да си поеме дъх, когато вратата в дъното на стаята се отвори и тримата съдии влязоха и заеха местата си на подиума.

Председателката на трибунала отново не удостои Хари с поглед, а веднага се обърна към журито: отвори папката пред себе си и зачете нещо, което според Хари бе обобщението й. Речта продължи само няколко минути, през които тя рядко вдигаше поглед от папката. Хари можеше само да се пита кой е писал текста и кога.

— Другари, чухте всички доказателства и имахте предостатъчно време да обмислите решението си. Може ли да има съмнение, че затворникът е виновен в престъпленията, в които е обвинен, и че заслужава да изтърпи дългогодишна присъда? На съдебните заседатели ще им е интересно да научат, че обвиняемият няма да влезе за първи път в затвора. Той вече е лежал за убийство в Съединените щати, но нека това не влияе на решението ви, защото вие и единствено вие трябва да решите дали е виновен.

Хари се възхити на начина, по който другите двама съдии успяха да запазят безизразни физиономии, докато председателката продължаваше да чете предварително подготвеното изявление.

— Другари, първо ще ви попитам дали искате да се оттеглите, за да обмислите решението си.

Мъжът, който седеше в десния край на първия ред, както подобава на статист в постановка, стана и отвърна по сценарий:

— Не, другарко председател.

— Решението ви единодушно ли е?

— Да, другарко председател.

— И какво е то?

Дванайсетимата съдебни заседатели като един взеха листовете от столовете си и ги вдигнаха високо във въздуха. На всички пишеше „виновен“.