Джеффри Арчер - По-силно от меча

Висок елегантен мъж с военна осанка и облечен в нещо като преподавателска роба пристъпи напред и изведе от залата седемте мъже и петте жени. Секунди след това съдийката стана, поклони се на залата и се оттегли.

— Как преценявате обобщението? — попита Ема.

— Премерено и честно — увери я мистър Трелфорд. — Няма от какво да се оплаквате.

— А колко време според вас ще е нужно на заседателите да вземат решение? — попита Джайлс.

— Невъзможно е да се предскаже. Ако всички са на едно мнение, което е много малко вероятно, ще са им нужни не повече от два часа. Ако са разделени, могат да им потрябват и два дни.

— Мога ли да прочета писмото, което ви е написал майор Фишър? — невинно попита Себастиан.

— Не можете, мистър Клифтън — отвърна Трелфорд и напъха още по-дълбоко плика в джоба си. — Не може да го направи и никой друг, докато Нейна Чест Лейн не ми позволи да разкрия съдържанието му. Не мога и няма да престъпя ясно изразеното желание на съдията. Все пак опитът си го биваше — добави той и се ухили на Себ.

— Колко време ще се мотаят според вас? — попита Вирджиния, която седеше с адвоката си в другия край на залата.

— Нямам представа — отвърна сър Едуард. — Ако трябва да гадая, бих казал един ден, може би два.

— И защо майор Фишър е адресирал последното си писмо до Трелфорд, а не до вас?

— Не мога да проумея. Но признавам, че съм озадачен защо Трелфорд не притисна повече съдията да му бъде позволено да прочете писмото на журито, ако това ще е от полза за клиентката му.

— Може би блъфира?

— Или е двоен блъф.

— Мога ли да изляза за два часа? — попита Вирджиния. — Трябва да свърша една работа.

— Защо не? Не ми се вярва журито да се върне преди следобеда.

Хари не беше очаквал да го закарат с кола на летището и остана още по-изненадан, когато видя кой е шофьорът.

— Просто искам да съм сигурен, че ще се качите на самолета — каза полковник Маринкин.

— Много мило от ваша страна, полковник — каза Хари, който напълно забрави да играе ролята си.

— Не ми се правете на умен, мистър Клифтън. Железопътната гара е по-близо от летището и не е късно да направите компания на Бабаков по път, за който няма обратен билет през близките десет години.

— Но аз подписах признанието.

— И несъмнено ще се радвате да научите, че то вече е пратено до всеки влиятелен вестник на Запад, от „Ню Йорк Таймс“ до „Гардиан“. Ще се появи на първите им страници преди самолетът ви да е кацнал на „Хийтроу“, така че дори да се опитате да го отречете…

— Мога да ви уверя, полковник, че за разлика от свети Петър, не е нужно да отричам каквото и да било. Видях какво представлява Бабаков. Пък и ние англичаните държим на думата си.

— Радвам се да го чуя — каза полковникът, настъпи газта и се понесе по магистралата.

Само след секунди стрелката вече показваше сто и шейсет километра в час. Хари се вкопчи в таблото, докато полковникът задминаваше другите коли, и за първи път, откакто бе стъпил в Русия, изпита истински страх. Докато прелитаха покрай Ермитажа, полковникът не се сдържа и попита:

— Посещавали ли сте Ермитажа, мистър Клифтън?

— Не — отвърна Хари. — Но винаги ми се е искало да го разгледам.

— Жалко, защото никога няма да го направите — каза полковникът, докато задминаваше два камиона.

Хари започна да се отпуска едва когато видя терминала и полковникът намали до сто. Надяваше се, че самолетът му ще излети преди да излязат първите издания, иначе пак можеше да е на онзи влак за Сибир. И тъй като митническата проверка със сигурност щеше да продължи поне два часа, опасността си оставаше.

Внезапно колата рязко отби от пътя, мина през някакъв портал и се озова на пистата. Полковникът караше между спрелите самолети така небрежно, както бе изпреварвал колите на магистралата. Наби рязко спирачки пред стълбата на една машина. Двамата охранители, които несъмнено го очакваха, застанаха мирно и козируваха още преди да е слязъл от колата. Маринкин изскочи навън и Хари го последва.

— Да не ви задържам — каза полковникът. — Само гледайте да не се връщате, защото ако го направите, ще ви чакам пред стълбата.

Не си стиснаха ръцете.

Хари се заизкачва колкото можеше по-бързо — знаеше, че ще се почувства в безопасност едва когато самолетът се откъсне от земята. Когато стигна горното стъпало, старшият стюард пристъпи напред.

— Добре дошли на борда, мистър Клифтън. Позволете да ви отведа до мястото ви.