Джеффри Арчер - По-силно от меча

Явно го очакваха. Стюардът го заведе до последния ред на първа класа и Хари с облекчение видя, че мястото до неговото е празно. Веднага щом седна, вратата на самолета се затвори и светна знак пътниците да си сложат коланите. Хари все още не смееше да въздъхне с облекчение.

— Мога ли да направя нещо преди да излетим, мистър Клифтън? — попита стюардът.

— Колко време ще продължи полетът?

— Пет и половина часа, с едно спиране в Стокхолм.

— Силно чисто кафе без захар, две химикалки и колкото се може повече листа. И бихте ли ме уведомили, когато излезем от руското въздушно пространство?

— Разбира се, сър — отвърна стюардът, сякаш чуваше подобни молби всеки ден.

Хари затвори очи и се опита да се съсредоточи, докато самолетът рулираше към края на пистата в подготовка за отлитане. Анатолий му беше обяснил, че знае книгата наизуст и че през последните шестнайсет години я е повтарял наум отново и отново с надеждата, че един ден ще бъде освободен и ще може да я издаде.

Веднага щом сигналът за коланите угасна, стюардът дойде и връчи на Хари бланки на авиокомпанията и две химикалки.

— Боя се, че това няма да е достатъчно дори за първата глава — каза Хари. — Ще ми намерите ли още хартия?

— Ще направя всичко по силите си — каза стюардът. — Не възнамерявате ли да поспите час-два по време на полета?

— Не и ако мога да го избегна.

— В такъв случай ви съветвам да включите лампата за четене, така че да продължите да работите, когато намалят осветлението в салона.

— Благодаря.

— Желаете ли да видите менюто за първа класа, сър?

— Само ако мога да пиша на гърба му.

— Какво ще кажете за един коктейл?

— Не, ще се придържам към кафето, благодаря. Позволете ми да кажа нещо, което ще прозвучи невероятно грубо, но ви уверявам, че намерението ми не е такова.

— Разбира се, сър.

— Мога ли да ви помоля да не ми говорите, докато не кацнем в Стокхолм?

— Както желаете, сър.

— Само ми кажете, когато напуснем руското въздушно пространство.

Старшият стюард кимна.

— Благодаря — каза Хари, взе едната химикалка и започна да пише.

За първи път срещнах Йосиф Сталин, когато завършвах Института за чужди езици през 1941 г. Бях на конвейера студенти, получаващи дипломите си, и ако ми бяха казали, че през следващите тринайсет години ще работя за чудовище, в сравнение с което Хитлер прилича на пацифист, нямаше да повярвам. Но вината е единствено моя, защото нямаше да ми предложат работа в Кремъл, ако не бях завършил с най-висок успех в курса и не бях награден с Ленински медал. Ако бях на второ място, щях да преподавам английски в училище като жена ми Елена и нямаше да бъда дори бележка под линия в историята.

Хари спря и се опита да си спомни абзаца, който започваше с „През първите шест месеца…“

През първите шест месеца работих в малък кабинет в една от многото спомагателни сгради зад червената стена, опасваща двайсет и осемте хектара на Кремъл. Работата ми бе да превеждам речите на вожда от руски на английски, без да имам никаква представа дали някой ще си направи труда да ги прочете. Но един прекрасен ден пред бюрото ми се появиха двама служители на тайните служби (НКВД) и ми наредиха да тръгна с тях. Изведоха ме навън, прекосихме двора и влязохме в Сенатския дворец, в който дотогава не бях стъпвал. Обискираха ме най-малко десет пъти, преди да ме въведат в голям кабинет, където се озовах пред другаря Сталин, генерален секретар на партията. Извисявах се над него, макар че съм висок едва метър седемдесет и пет, но най-силно помня пронизващия поглед на жълтите му очи. Надявах се, че не забелязва, че се треса. Години по-късно научих, че е бил подозрителен към всеки държавен служител, който не трепери при първата си среща с него. Защо искаше да ме види? Клемент Атли току-що бе избран за премиер на Великобритания и Сталин искаше да знае как е възможно такъв незначителен дребен човек (Атли беше два сантиметра по-висок от него) да замести Уинстън Чърчил, на когото се възхищаваше и когото уважаваше. След като му обясних странностите на британската изборна система, единствените му думи бяха: „Това е категорично доказателство, че демокрацията не работи“.

Мълчаливият старши стюард донесе на Хари димящо второ кафе и още листове с различни размери и форми.

Малко след единайсет Себастиан взе такси до Върховния съд. Точно преди да излезе, Рейчъл остави на бюрото му сутрешната поща и три въздебели папки. Той се опита да се самоубеди, че следващата седмица нещата отново ще тръгнат по нормалния начин. Вече не можеше да отлага да каже на Рос Бюканан, че възнамерява да замине за Америка, за да види дали няма поне малък шанс да си върне Саманта, макар че изобщо не беше сигурен дали тя ще поиска да го види. Рос се беше запознал със Саманта по време на първото плаване на „Бъкингам“ и по-късно я описа като най-ценното нещо, от което се е освободил някога.