Джеффри Арчер - По-силно от меча

— Не съм се освобождавал от нея — опита се да обясни Себ. — И ако мога да си я върна, ще го направя. На всяка цена.

Докато таксито се влачеше в сутрешния трафик, той непрекъснато поглеждаше часовника си, с надеждата да пристигне преди появата на журито.

Докато плащаше на шофьора, забеляза Вирджиния и замръзна. Въпреки че бе с гръб към него, нямаше как да я сбърка с друга. Уверената атмосфера на минали поколения, стилът, класата я караха да изпъква във всяка тълпа. Но защо се криеше в страничната уличка и разговаряше не с друг, а с Дезмънд Мелър? Себ дори нямаше представа, че двамата се познават, но нима това трябваше да го изненада? Реши незабавно да каже на вуйчо си Джайлс и да остави на него да решава дали да кажат на Ема. Може би щеше да е по-добре първо да изчакат края на делото.

Смеси се с пешеходците, за да не го забележат. Влезе в съда и изтича по широкото стълбище, като се промушваше покрай адвокати с перуки, свидетели и ответници, на които определено не им се искаше да са на това място. Накрая стигна фоайето пред четиринайсета зала.

— Насам, Себ — разнесе се глас.

Себ се обърна и видя майка си и Джайлс, които седяха в ъгъла на фоайето и разговаряха с мистър Трелфорд, за да убият времето.

Отиде при тях. Джайлс му каза, че няма признаци, че журито ще излезе с решение. Себ изчака майка му да продължи разговора с мистър Трелфорд, отведе Джайлс настрана и му каза какво е видял току-що.

— Седрик Хардкасъл ме е учил да не вярвам в съвпадения — завърши той.

— Особено когато е замесена Вирджиния. При нея всичко е планирано до най-малката подробност. Не мисля обаче, че моментът е подходящ да кажем на майка ти.

— Но как е възможно двамата да се познават?

— Явно общият фактор е бил Алекс Фишър — каза Джайлс. — Тревожи ме обаче фактът, че Дезмънд Мелър е много по-опасен и умен от Фишър. Така и не разбрах защо се оттегли от „Барингтън“ малко след като стана заместник-председател на борда.

— Аз съм причината да го направи — каза Себ и обясни сделката, която бе направил с Хаким Бишара.

— Хитро, но имай предвид, че Мелър не е от хората, които прощават и забравят.

— Моля всички свързани с делото Фенуик срещу Клифтън да влязат в зала четиринайсет — чу се висок глас.

Четиримата станаха като един и бързо влязоха в залата; съдийката вече бе заела мястото си. Всички гледаха към вратата, от която трябваше да се появят съдебните заседатели, подобно на зрители, очакващи вдигането на завесата в театъра.

Приставът въведе дванайсетимата си подопечни и след като се настаниха, помоли говорителя да стане.

Избраникът нямаше вид на човек, когото биха избрали за лидер дори на такава разнолика група. Беше някъде на шейсет, висок едва метър и петдесет, плешив, с костюм с жилетка, бяла риза и раирана вратовръзка, вероятно символ на клуба или на училището му. Човек можеше да се размине с него на улицата, без изобщо да го забележи. Но щом отвори уста, всички разбраха защо са избрали него. Мъжът говореше с тих авторитет и Джайлс нямаше да се изненада, ако научеше, че е адвокат, училищен директор или дори високопоставен обществен служител.

— Господин председател — каза съдийката, — журито стигна ли до решение?

— Не, милейди — отвърна той със спокоен тон. — Но сметнах, че трябва да ви уведомя за безизходното положение, в което се озовахме, с надеждата, че ще можете да ни посъветвате как да постъпим.

— Определено ще се опитам — каза Нейна Чест Лейн, сякаш разговаряше с доверен колега.

— Гласувахме много пъти и резултатът винаги бе осем на четири. Не сме сигурни дали има смисъл да продължаваме.

— Не бих искала да се отказвате на такъв ранен етап — каза съдийката. — На това дело е посветено значително време, усилия и разходи, така че най-малкото, което трябва да направи всеки от нас, е да се увери, че е положил всички усилия за постигане на решение. Ако мислите, че това ще ви помогне, бих приела мнозинство от десет на два гласа, но всяка по-малка разлика е неприемлива.

— В такъв случай ще опитаме отново, милейди — каза председателят на журито и без нито дума повече изведе групата си от залата.

Щом вратата зад тях се затвори, всички заприказваха още преди съдийката да се е оттеглила.

— Кой е получил осем гласа и кой четири? — бе първият въпрос на Вирджиния.

— Вие имате осем — каза сър Едуард. — И мога да посоча почти всички, гласували за вас.

— Откъде сте толкова сигурен?

— Поради две причини. Докато председателят говореше, аз следях журито, а повечето от тях гледаха вас. От опит знам, че съдебните заседатели не гледат губещите.