Джеффри Арчер - По-силно от меча

Хари спря за момент, за да си припомни началото на следващата глава.

Вече сигурно се питате дали се страхувах за собствения си живот. Не, защото бях като тапет — просто се сливах с фона и никой не ме забелязваше. Повечето хора от вътрешния кръг на Сталин дори не знаеха името ми. Никой не е търсил мнението ми за каквото и да било, нито пък подкрепата ми. Аз бях апаратчик, младши служител без никакво значение, и ако ме бяха сменили с друг тапет, щяха да ме забравят след не повече от час.

Работех в Кремъл от малко повече от година, когато за първи път си помислих дали да не напиша мемоари за човека, за когото никой не смееше да говори по друг начин, освен почтително — дори зад гърба му. Мина обаче още година преди да събера кураж да напиша първата страница. Три години по-късно, когато увереността ми се засили, всяка вечер се връщах в малкия си апартамент и написвах по една-две страници за онова, което се бе случило през деня. И преди да си легна научавах всичко наизуст, подобно на актьор, научаващ репликите си, след което унищожавах написаното.

Толкова се страхувах да не ме хванат, че докато пишех, Елена седеше до прозореца и наблюдаваше за неканени гости. Във всеки един момент бях готов да хвърля листа в печката. Но никой не ми дойде на гости, защото никой не ме смяташе за заплаха за никого.

— Моля, закопчайте коланите си. След няколко минути ще кацнем в Стокхолм.

— Мога ли да остана в самолета? — попита Хари.

— Боя се, че не, сър, но имаме първокласна чакалня, където ще сервират закуска и където несъмнено ще намерите безкрайни запаси от хартия.

Хари слезе от самолета пръв и след минути седеше на една маса в чакалнята с кафе, няколко вида бисквити и купища машинописна хартия. Сигурно беше единственият, който се зарадва, че полетът ще закъснее поради механична повреда.

Когато решил да издигне внушителна статуя в чест на Сталин, кметът на Романовская Яков Булгуков се изправил пред потенциално опасен проблем. Статуята била два пъти по-голяма от човешки ръст и се издигала на брега на Волго-Донския канал. Всяка сутрин кметът изпадал в ужас, когато идвал на работа и виждал, че главата на вожда е покрита с курешки. Булгуков намерил драстично решение на проблема — наредил по главата на статуята да пуснат ток. Един служител бил натоварен със задачата всяка сутрин преди изгрев-слънце да събира убитите птички.

Хари се съсредоточи и започна третата глава.

Сталин имаше лично подбрани охранители начело с генерал Николай Сидорович Власик, на когото доверяваше живота си. Трябваше да му се доверява заради многото врагове, които си създаде с чистките, целящи премахването на всеки потенциален съперник, сегашен или бъдещ. Бе изгубил броя на хората, които един ден се радваха на благоразположението му, а на следващия изпадаха в немилост. Достатъчно бе негов довереник само да намекне, че някой крои заговор, и въпросният човек изчезваше безследно. Сталин не вярваше в ранното оттегляне и в пенсионирането. Веднъж ми каза, че ако убиеш един човек, ставаш убиец, но убиеш ли хиляди, това вече е просто статистика.

Сталин се хвалеше, че личната му охрана е класи над Сикрет Сървис, охраняващи президента на Съединените щати, и това не беше далеч от истината. Когато вечер напускаше Кремъл на път за дачата си и когато се връщаше на сутринта, Власик винаги бе плътно до него, готов да посрещне куршума на евентуален атентатор, макар че по деветкилометровия маршрут непрекъснато патрулираха три хиляди въоръжени агенти, а бронираната му лимузина ЗИЛ рядко се движеше с по-малко от 130 км/ч.

Когато повикаха пътниците да се качат на борда, Хари беше на седемдесет и деветата страница от ръкописа; междувременно Сталин гледаше на себе си като на нещо средно между Хенри VIII и Екатерина Велика. Хари отиде до гишето и попита:

— Може ли да сменя полета си с някой по-късен?

— Разбира се, сър. След два часа излита самолет за Амстердам, но за съжаление връзката за Лондон е чак след четири часа.

— Идеално.

На следващата сутрин Джайлс прочете подписаното признание на Уилям Уоруик на първата страница на „Таймс“ и дълго не успя да спре да се смее.

Как не бяха забелязали, че подписът не е на Хари? Предположи, че руснаците така са бързали да пуснат признанието на международната преса преди завръщането му в Англия, че са се издънили. Подобни неща се случваха често, докато Джайлс беше министър, но гафовете рядко стигаха по-далеч от пресотдела. Спомни си, че при посещението си в Америка малко след войната Чърчил помолил посолството да му уреди среща с видния философ Айзая Бърлин, но вместо с него се наложило да пие чай с композитора Ървинг Бърлин.