Джеффри Арчер - По-силно от меча

Сталин винаги твърдеше, че по време на погребението на Надя е вървял след ковчега. Всъщност го направи само за няколко минути, защото се страхуваше от покушение. Когато кортежът стигна първите сгради на Манежния площад, той се скри на задната седалка на колата, а вместо него зад ковчега застана зет му Альоша Сванидзе, който също бе нисък и набит, с черен мустак. Сванидзе беше облякъл шинела на Сталин, та хората да си помислят, че виждат опечаления вдовец.

— Моля всички пътници…

Нейна Чест Лейн разпусна съда в четири следобед, но не и преди да се убеди, че журито не е успяло да стигне до решение.

— Тръгвам за „Хийтроу“ — каза Ема и си погледна часовника. — С малко късмет ще пристигна навреме да посрещна Хари.

— Искаш ли да дойдем с теб? — попита Джайлс.

— Категорично не. Искам го само за себе си през първите няколко часа, но довечера ще го доведа на Смит Скуеър, за да вечеряме заедно.

Таксиметровите шофьори винаги се усмихват, когато клиентът каже „Хийтроу“. Ема се качи в колата, уверена, че ще стигне до летището преди кацането на самолета.

Първото, което направи при влизането в терминала, бе да погледне таблото на пристигащите. Малките числа и букви се сменяха на всеки няколко секунди, за да дадат последна информация за всеки полет. Таблото показваше, че пътниците от Полет 786 от Амстердам в момента вземат багажа си. И тогава Ема си спомни, че Хари беше тръгнал с малък сак, тъй като възнамеряваше да остане в Ленинград само за няколко часа, най-много с едно преспиване. Пък и винаги беше сред първите слезли от самолета, защото обичаше да потегли по магистралата за Бристол преди последните пътници да са минали през митницата. Така имаше чувството, че изпреварва времето.

Притесни се, да не би да го е изпуснала. Покрай нея вече минаваха хора с багаж, върху който имаше лепенки от Амстердам. Канеше се да потърси телефон и да се обади на Джайлс, когато Хари най-сетне се появи.

— Ужасно съжалявам — каза той, докато я прегръщаше. — Нямах представа, че ще ме чакаш. Помислих си, че си още в съда.

— Съдийката ни пусна в четири, защото нямаше изгледи, че журито ще стигне до решение.

Хари я пусна и я погледна в очите.

— Мога ли да отправя най-странната си молба?

— Всичко, скъпи.

— Може ли да отседнем в някой хотел наблизо за няколко часа?

— От доста време не сме го правили — ухили се Ема.

— По-късно ще ти обясня защо — каза Хари. И не каза нито дума повече, докато не подписа формуляра за регистрация и не се качиха в стаята си.

Ема легна на леглото и загледа как Хари, седнал на малкото писалище до прозореца, пишеше така, сякаш от това зависи животът му. Беше й забранено да говори, да пуска телевизора и дори да използва румсървиса, така че в нетърпението си тя взе страниците на първата глава с очакването, че ще зачете най-новия роман за Уилям Уоруик.

Още първото изречение я грабна. След три часа и половина, когато Хари най-сетне остави химикалката и се просна на леглото до нея, тя каза само:

— Не говори. Просто ми дай следващата глава.

Всеки път, когато ме викаха в дачата (което не се случваше често), винаги се хранех в кухнята. Истинско угощение, защото готвачът на Сталин, Спиридон Иванович Путин, даваше на мен и на тримата опитвачи същата храна, която се поднасяше на Сталин и гостите му в трапезарията. Това едва ли бе изненадващо. Тримата опитвачи бяха поредният пример за параноята на Сталин и убеждението му, че някой ще се опита да го отрови. Те седяха мълчаливо на масата в кухнята и си отваряха устите само за да ядат. Самият Путин също не говореше много, тъй като смяташе, че всеки, който влиза в царството му — кухненски работници, сервитьори, охрана, опитвачи — е със сигурност шпионин, и аз не правех изключение. Когато отваряше уста, което се случваше едва след като храната се отсервираше и последните гости напускаха трапезарията, говореше само за семейството си, с което се гордееше страшно много, особено с най-малкия си внук Владимир.

След като гостите си отиваха, Сталин се оттегляше в кабинета си и четеше до малките часове. Над бюрото му имаше портрет на Ленин; настолната лампа светеше непрекъснато. Сталин обичаше да чете руски романи и често пишеше коментари по полетата. Ако не можеше да заспи, излизаше в градината, подрязваше розите и се наслаждаваше на пауните, които се разхождаха на свобода.

Когато най-сетне се връщаше вътре, решаваше в последния момент в коя стая ще спи — не можеше да се отърси от спомените за младия революционер, който винаги е бил в движение и никога не е знаел къде ще го свари нощта. Подремваше няколко часа на дивана, на заключена врата и с охрана отвън, която не смееше да отвори, докато не бъде повикана. Сталин рядко ставаше преди пладне и след лек обяд без алкохол потегляше за Кремъл. Пътуваше с конвой и никога в една и съща кола. Когато пристигаше, незабавно се захващаше за работа с шестимата си секретари. Нито веднъж не съм го виждал да се прозява.