Джеффри Арчер - Греховете на бащата

Гинзбърг кимна и стисна ръката му.

— И с вас, мис Барингтън — обърна се Джелкс към Ема. — Много се радвам да ви видя отново. Тъй като вече не представлявам мистър Лойд, надявам се, че можем да бъдем приятели.

Ема се намръщи и седна, като остави протегнатата ръка на адвоката да увисне във въздуха. След като се настаниха, Джелкс продължи:

— Може би трябва да започна тази среща, като кажа, че според мен ще си струва тримата да се съберем за една открита и честна дискусия и да видим дали е възможно да намерим решение на нашия проблем.

— На вашия проблем — поправи го Ема.

Мистър Гинзбърг нацупи устни, но премълча.

— Сигурен съм — продължи Джелкс, като насочи вниманието си към Гинзбърг, — че ще искате да постъпите по най-добрия за всички ни начин.

— А този път това включва ли и Хари Клифтън? — попита Ема.

Гинзбърг се обърна към нея и я изгледа неодобрително.

— Да, мис Барингтън — каза Джелкс. — Всяко споразумение, до което евентуално можем да стигнем, със сигурност ще засяга мистър Клифтън.

— Също като миналия ли път, мистър Джелкс, когато сте си тръгнали точно когато е имал най-много нужда от вас?

— Ема — укорително се обади Гинзбърг.

— Следва да отбележа, мис Барингтън, че аз просто изпълнявах заръките на клиента си. Мистър и мисис Брадшоу ме увериха, че човекът, когото представлявам, е техният син, и аз нямах причина да се съмнявам в думите им. И, разбира се, не допуснах Том да бъде съден за…

— А после оставихте Хари да се оправя сам.

— В своя защита ще кажа, мис Барингтън, че когато най-сетне установих, че Том Брадшоу е всъщност Хари Клифтън, той ме умоляваше да продължа да го представлявам, тъй като не искаше вие да откриете, че е още жив.

— Това не е версията на Хари за случилото се — каза Ема и като че ли съжали за думите си веднага щом ги изрече.

Гинзбърг не се опита да скрие недоволството си. Изглеждаше като човек, който осъзнава, че е изиграл коза си твърде рано.

— Разбирам — рече Джелкс. — От малкото ви избухване трябва да заключа, че сте чели и по-ранната тетрадка?

— До последната дума — отвърна Ема. — Затова можете да престанете да се преструвате, че сте действали единствено в интерес на Хари.

— Ема — твърдо рече Гинзбърг, — трябва да се научите да не приемате нещата толкова лично и да се опитате да видите по-голямата картина.

— В която водещ нюйоркски адвокат се озовава в затвора за фалшифициране на доказателства и пречене на правосъдието ли? — отвърна Ема, без да откъсва нито за миг поглед от Джелкс.

— Моите извинения, мистър Джелкс — каза Гинзбърг. — Младата ми приятелка направо не е на себе си, когато стане дума за…

— И още как — почти извика Ема. — Защото мога да ви кажа точно какво би сторил този човек — тя посочи Джелкс, — ако Хари беше отишъл на електрическия стол. Щеше лично да дръпне шалтера, ако смяташе, че така ще спаси собствената си кожа.

— Това е прекалено! — възкликна Джелкс и скочи от стола си. — Вече подготвих обжалване, което недвусмислено ще покаже на съдебните заседатели, че полицията е арестувала погрешния човек.

— Значи през цялото време сте знаели, че става въпрос за Хари — каза Ема и се облегна назад.

Джелкс за момент онемя от упрека й. Ема се възползва от мълчанието му.

— А сега нека ви кажа какво ще стане, мистър Джелкс. Когато напролет „Вайкинг“ издадат първата тетрадка на Хари, ще бъде свършено не само с репутацията и кариерата ви, но и също като Хари ще откриете от личен опит какво представлява животът в Лейвънхам.

В отчаянието си Джелкс се обърна към Гинзбърг.

— Мислех си, че е в интерес и за двете страни да стигнем до удовлетворяващо решение, преди цялата тази история да стане неуправляема.

— Какво предлагате, мистър Джелкс? — попита Гинзбърг, като се мъчеше да звучи помирително.

— Нима ще оставите този мошеник да се измъкне? — обади се Ема.

Гинзбърг вдигна ръка.

— Ема, най-малкото, което можем да направим, е да го изслушаме.

— Също както той е изслушал Хари ли?

Джелкс се обърна към Гинзбърг.

— Ако смятате, че ще успеете да не публикувате по-ранната тетрадка, мога да ви уверя, че ще си заслужава.

— Не мога да повярвам, че го приемате на сериозно — пак се обади Ема.

Джелкс продължи да говори на Гинзбърг, сякаш Ема я нямаше в стаята.

— Естествено, разбирам, че ако решите да не публикувате, това ще означава значителни пропуски за вас.

— Ако използваме за сравнение „Дневникът на един осъден“ — каза Гинзбърг, — говорим за над сто хиляди долара.