Джеффри Арчер - Греховете на бащата

— Това е всичко — каза Прендъргаст. — Нямам какво друго да добавя, освен да ви поздравя за сключването на една изключително изгодна сделка.

Мис Потс се появи на вратата.

— Изпълнителният директор чака да се види с вас, сър.

— Да влезе.

Комптън влезе веднага.

— Чу ли добрата новина, Рей? — попита Хюго.

— Да, господин президент. Дойде точно в най-подходящия момент.

— В смисъл?

— На следващото заседание на борда трябва да представите годишните резултати на компанията и макар че се налага да обявим сериозни загуби за тази година, новата поръчка гарантира, че догодина ще излезем на печалба.

— И то не само за една, а за цели пет — каза Хюго и размаха триумфално писмото от министъра. — Подготви дневния ред за заседанието на борда, но не включвай новината за държавната поръчка. Предпочитам да я известя лично.

— Както желаете, господин президент. Ще се погрижа съответните документи да са на бюрото ви утре по обед — каза Комптън и излезе.

Хюго прочете писмото на министъра за четвърти път.

— Трийсет хиляди годишно — каза на глас.

В същия миг телефонът иззвъня.

— Търси ви някой си мистър Фостър от агенция за недвижими имоти „Савилс“ — каза мис Потс.

— Свържете ме.

— Добро утро, сър Хюго. Казвам се Фостър, старши съдружник в „Савилс“. Помислих си, че няма да е зле да се срещнем и да обсъдим инструкциите ви за продажбата на Барингтън Хол. Какво ще кажете да обядваме в моя клуб?

— Няма да е нужно, Фостър. Промених решението си. Барингтън Хол вече не се продава — отвърна Хюго и затвори.

Прекара остатъка от следобеда в подписването на купчината писма и чекове, които му беше донесла секретарката. Минаваше шест, когато най-сетне сложи капачката на писалката си.

— Повикайте Танкок — каза Хюго, когато мис Потс се върна да вземе кореспонденцията.

— Да, сър — отвърна секретарката с леко неодобрение.

Докато чакаше Танкок, Хюго коленичи и отвори куфара. Загледа се в осемстотинте паунда, които щяха да му помогнат да оцелее в Америка, докато чака парите от продажбата на Барингтън Хол. Сега същите тези банкноти щяха да му донесат цяло състояние от Броуд стрийт.

Когато на вратата се почука, той рязко затвори куфара и бързо седна зад бюрото.

— Танкок — оповести мис Потс, пусна посетителя и затвори вратата.

Докерът тръгна уверено през кабинета към бюрото на президента.

— Какво е толкова спешно, че не може да почака? — попита Хюго.

— Дойдох да прибера петачката, която ми дължите — заяви Танкок и го изгледа тържествуващо.

— Не ти дължа нищо — каза Хюго.

— Но аз уговорих сестра си да продаде онзи парцел, нали?

— Разбрахме се за двеста паунда, а сега ми се налага да й платя пет пъти повече, така че, както казах, не ти дължа нищо. Махай се от кабинета ми и се връщай на работа.

Стан не помръдна.

— Нося и онова писмо, което казахте, че искате.

— Какво писмо?

— Писмото, което Мейзи получи от доктора на американския кораб.

Хюго беше забравил за съболезнователното писмо от другаря на Хари Клифтън и не можеше да си представи какво значение има то сега, след като Мейзи се беше съгласила на продажбата.

— Ще ти дам един паунд за него.

— Казахте, че ще ми дадете петачка.

— Съветвам те да се махнеш от кабинета ми, ако не искаш да се простиш с работното си място, Танкок.

— Добре, добре — отстъпи Стан. — Можете да го получите срещу един паунд. Какво пък толкова?

Извади смачкан плик от задния си джоб и го подаде на президента. Хюго извади банкнота от десет шилинга от портфейла си и я сложи на бюрото.

Стан продължи да стои, докато Хюго прибираше портфейла във вътрешния си джоб.

— Можеш да вземеш писмото или парите — каза Хюго. — Ти си решаваш.

Стан грабна десетте шилинга и излезе, като мърмореше под нос.

Хюго се облегна и се замисли как ще похарчи част от печалбата от сделката за Броуд стрийт. След като минеше през банката и подпишеше всички необходими документи, щеше да пресече улицата до автокъщата. Беше хвърлил око на един двулитров „Астън Мартин“ с четири седалки, модел 1937. После щеше да разходи новата си кола през града до шивача си (не си беше поръчвал костюм от цяла вечност) и след като той му вземеше мерките, щеше обядва в клуба и да уреди огромната си сметка в бара. Следобед щеше да попълни колекцията вина в Барингтън Хол; можеше дори да помисли дали да не откупи от заложната къща някои от бижутата, които като че ли така липсваха на майка му. А вечерта…