Джеффри Арчер - Греховете на бащата

На вратата се почука.

— Тръгвам — каза мис Потс. — Искам да мина през пощата преди седем, за да хвана последните пратки. Имате ли нужда от още нещо, сър?

— Не, мис Потс. Утре може да закъснея малко, имам среща с мистър Прендъргаст в девет часа.

— Да, господин президент — каза мис Потс.

След като вратата се затвори, очите му се спряха върху смачкания плик. Хюго взе сребърното ножче за писма, отвори плика и извади единствения лист. Погледът му се плъзна нетърпеливо по страницата.

Ню Йорк

8 септември 1939 г.

Скъпа майко,

… не умрях, когато „Девониън“ беше потопен… Бях изваден от морето… напразната мечта, че някога в бъдеще ще мога да докажа, че баща ми е Артър Клифтън, а не Хюго Барингтън… трябва да те помоля да пазиш тайната ми така, както пазеше своята толкова много години.

Твой любящ син,

Кръвта на Хюго се смрази. Всички триумфи от деня се изпариха за миг. Това не беше писмо, което би пожелал да прочете за втори път. Още по-малко би искал някой да научи за него.

Отвори горното чекмедже на бюрото си и извади кибрит. Запали една клечка, задържа писмото над кошчето за хартия и не го пусна, докато крехката черна пепел не се превърна в прах.

Бе сигурен, че е единственият, който знае, че Клифтън е все още жив, и смяташе това да си остане така. В края на краищата, ако Клифтън спазеше думата си и продължеше да се представя за Том Брадшоу, как някой би могъл да открие истината?

Изведнъж му призля. Ема беше в Америка. Дали не беше открила някак, че Клифтън е жив? Но това нямаше как да е възможно, тя не беше чела писмото. Трябваше да разбере защо е заминала за Америка.

Вдигна телефона и започна да набира номера на Мичъл, но чу стъпки в коридора. Остави слушалката — вероятно беше нощният пазач, който идваше да види защо в кабинета му още свети.

Вратата се отвори и Хюго зяпна жената, която се бе надявал да не види никога повече.

— Как успя да минеш през охраната на портала?

— Казах им, че имаме среща с президента. Дълго отлагана среща.

— Имаме? — попита Хюго. — Не си сама, така ли?

— Не съм. Нося ти един малък подарък. Не че можеш да подариш на някого нещо, което си е негово. — Сложи кошницата, която носеше, на бюрото на Хюго и повдигна тънката муселинова завивка. В кошницата имаше спящо бебе. — Реших, че е време да се запознаеш с дъщеря си — каза Олга и се дръпна настрани, та Хюго да се възхити на детето.

— И защо мислиш, че копелето ти ме интересува?

— Тъй като тя е и твое копеле — спокойно отвърна Олга, — мисля, че трябва да й осигуриш същия старт в живота, какъвто си осигурил на Ема и Грейс.

— И защо?

— Защото, Хюго — рече тя, — ти ми източи кръвта и трябва да си поемеш отговорността. Не можеш да приемеш, че винаги ще успяваш да се отървеш.

— Единственото, от което се отървах, си ти — с презрителна усмивка отвърна Хюго. — Така че можеш да се пръждосаш заедно с кошницата си, защото няма да си мръдна пръста за това бебе.

— В такъв случай може би ще трябва да се обърна към някой, който може и да е склонен да помръдне пръста си за него.

— И кой ще е този някой? — озъби се Хюго.

— Майка ти става като за начало, макар че тя е може би последният човек на света, който все още вярва на приказките ти.

Хюго скочи от мястото си, но Олга дори не трепна, а продължи:

— А ако не успея да убедя нея, следващата ми спирка би могла да е Имението, където ще седна на следобеден чай с бившата ти съпруга и ще си поговорим за факта, че се е развела с теб много преди да те срещна.

Хюго заобиколи бюрото, но това не спря Олга.

— А ако Елизабет не си е у дома, винаги мога да се отбия до замъка Мългелри и да представя на лорд и лейди Харви поредното ти отроче.

— И си мислиш, че ще ти повярват?

— Защо да не ми повярват?

Хюго пристъпи напред и спря само на няколко сантиметра от нея, но Олга още не беше приключила.

— И накрая мисля, че трябва да посетя и Мейзи Клифтън. Жена, на която се възхищавам, защото ако всичко, което съм чувала за нея…

Хюго я сграбчи за раменете и я разтресе. Остана изненадан, че тя изобщо не направи опит да се защити.

— Чуй ме, чифутко такава! — изкрещя той. — Ако дори посмееш да намекнеш на някого, че съм баща на това копеле, ще направя живота ти толкова мизерен, че ще ти се иска гестапо да те бяха замъкнали в някой концлагер заедно с родителите ти.

— Вече не можеш да ме уплашиш, Хюго — някак примирено рече Олга. — В живота ми остана само един стремеж — да се погрижа да не ти се размине за втори път.