Джеффри Арчер - Греховете на бащата

— Сто четирийсет и двама клиенти — отвърна Мейзи. — Почти рекорд.

— Не зная как ще ви намеря заместник — рече той, след което добави: — Но тези решения се вземат от управата, а не от мен, нали разбирате. В случая съм безсилен.

— Но на мен работата ми харесва — каза Мейзи.

— Не се и съмнявам, но трябва да ви кажа, че в това отношение съм съгласен с управата.

Мейзи се отпусна, готова да приеме участта си.

— Оттам ясно дадоха да се разбере — продължи мистър Хърст, — че вече не искат да работите в ресторанта, и ми заръчаха да ви сменя колкото се може по-бързо.

— Но защо?

— Защото искат час по-скоро да постъпите в управата. Честно казано, Мейзи, ако беше мъж, вече щеше да управляваш някой от хотелите ни. Поздравления!

— Благодаря — отвърна Мейзи и веднага започна да си мисли за последствията.

— А сега да приключим с формалностите, става ли? — каза мистър Хърст, отвори чекмеджето на бюрото си и извади някакво писмо. — Ще трябва да го прочетеш внимателно. Вътре са подробностите около новата ти работа. След като го прочетеш, го подпиши, дай ми го и ще го върна в централата.

Именно тогава тя взе решението.

Мейзи се боеше да не се покаже като глупачка.

Когато стигна училището, едва не се отказа — и щеше да го направи, ако не видя някаква друга жена, по-възрастна и от нея, да влиза в сградата. Тръгна след нея през вратата и по коридора и спря пред класната стая. Надникна вътре с надеждата да открие, че стаята е пълна и никой няма да я забележи. Имаше обаче само още седем души — двама мъже и пет жени.

Промъкна се в дъното на стаята и седна зад мъжете с надеждата, че ще стане невидима. Незабавно съжали за решението си — ако беше седнала до вратата, щеше да може да се измъкне по-лесно.

Наведе глава, когато вратата се отвори и в стаята влезе мистър Холкомби. Той зае мястото си зад бюрото пред черната дъска, подръпна реверите на дългата си черна роба и погледна надолу към учениците си. Усмихна се, когато забеляза мисис Клифтън на задния чин.

— Като начало ще напиша всички двайсет и шест букви от азбуката — започна той, — като ще искам да ги казвате, докато ги изписвам.

Взе парче тебешир и се обърна с гръб към класа. Написа буквата A на дъската и няколко гласа я произнесоха едновременно. Буквата B вече бе казана почти в хор, а при C се включиха всички, освен Мейзи. Когато учителят стигна до Z, Мейзи оформи буквата с устни, но без да я казва.

— А сега ще посочвам напосоки някоя буква и да видим дали ще я познаете.

При втория опит Мейзи назова повече от половината букви, а при третия вече водеше хора. Когато часът изтече, единствено мистър Холкомби можеше да се досети, че това е първият й урок от двайсет години. И Мейзи изобщо не бързаше да си тръгва.

— За следващия урок в сряда — каза мистър Холкомби — искам всички да можете да изписвате буквите от азбуката в правилния им ред.

Мейзи смяташе да овладее азбуката до вторник, така че да не се изложи в клас.

— С онези, които не могат да се отбият с мен до кръчмата за питие, ще се видим в сряда.

Мейзи се измъкна от чина си и тръгна към изхода, докато останалите наобиколиха учителя с куп въпроси.

— Няма ли да дойдете в кръчмата, мисис Клифтън? — попита учителят точно когато Мейзи стигна до вратата.

— Благодаря, мистър Холкомби. С удоволствие — чу се да отговаря тя и се присъедини към останалите. Излязоха заедно и тръгнаха по улицата към „Шип Ин“.

Един по един учениците се разотидоха, докато накрая на бара останаха само двамата.

— Имате ли изобщо представа колко сте умна? — попита мистър Холкомби, след като й поръча втори портокалов сок.

— Но аз напуснах училище на дванайсет и не мога нито да чета, нито да пиша.

— Може и да сте напуснали училище прекалено рано, но никога не сте преставали да се учите. А и тъй като сте майка на Хари Клифтън, вероятно накрая вие ще учите мен.

— Нима Хари ви е учил?

— Всеки ден, без да го осъзнава. Но пък аз знаех от самото начало, че е по-умен от мен. Само се надявах да успея да го насоча към Бристолската гимназия, преди да го е открил и той.

— И успяхте ли? — с усмивка попита Мейзи.

— На косъм беше — призна Холкомби.

— Последни поръчки! — извика барманът.

Мейзи погледна часовника зад бара. Не можеше да повярва, че вече е 21:30. Трябваше да спазват вечерния час и да затъмнят всички прозорци.

Изглеждаше естествено мистър Холкомби да я изпрати — в края на краищата се познаваха от толкова години. Докато вървяха по неосветените улици, той й разказа още много истории за Хари, които я направиха щастлива и в същото време я натъжиха. Личеше си, че Хари липсва и на мистър Холкомби, и Мейзи се почувства виновна, че не му е благодарила още преди години.