Джеффри Арчер - Греховете на бащата

Мейзи предположи, че ще я заведе на вечеря в „Плимсол Лайн“ с надеждата, че това ще събуди стари спомени. Не беше стъпвала в онова заведение, откакто Патрик беше изчезнал в Ирландия. Оказа се права — и за поканата, и за спомените.

Мейзи бе твърдо решена да не се съблазни отново от чара и красотата му и възнамеряваше да му каже за Майк и плановете им за бъдещето. Но с напредването на вечерта откри, че й е все по-трудно и по-трудно да повдигне темата.

— Е, как я караш, откакто за последно бях в Бристол? — попита Патрик, докато пиеха аперитивите си в бара. — Не че някой би могъл да пропусне факта, че въртиш най-добрия ресторант в града и в същото време успяваш да посещаваш вечерно училище.

— Да, всичко това ще ми липсва, когато… — тъжно започна тя.

— Когато какво? — попита Патрик.

— Курсът е само три месеца — каза Мейзи.

— Обзалагам се, че още след втория ти ще си онази, която ще води уроците — рече Патрик.

— Ами ти? С какво се занимаваше? — попита тя, когато метрдотелът дойде да им съобщи, че масата им е готова.

Патрик не отговори на въпроса й, докато не се настаниха в тихия ъгъл на салона.

— Сигурно помниш, че преди три години бях издигнат до заместник-управител на компанията, поради което трябваше да се върна в Дъблин.

— Не съм забравила защо трябваше да се върнеш в Дъблин — донякъде прочувствено рече Мейзи.

— На няколко пъти се опитвах да се върна в Бристол, но след избухването на войната това се оказа почти невъзможно. По-лошото бе, че не можех дори да ти пиша.

— Е, този проблем може да бъде решен в най-скоро бъдеще.

— Когато ще можеш да ми четеш в леглото.

— А как върви компанията ти в тези тежки времена? — попита Мейзи, за да насочи разговора към по-безопасна територия.

— Всъщност доста ирландски компании се справят доста добре покрай войната. Ирландия е неутрална и това ни дава възможност да поддържаме делови отношения и с двете страни.

— Нима сте готови да правите бизнес с немците? — невярващо попита Мейзи.

— Не, като компания винаги ясно сме показвали на чия страна са предпочитанията ни, но едва ли ще се изненадаш, ако ти кажа, че доста от сънародниците ми с готовност въртят бизнес с германците. Заради това преживяхме две трудни години, но след като американците влязоха във войната, дори ирландците започнаха да вярват, че Съюзниците могат в крайна сметка да излязат победители.

Това беше шансът й да каже на Патрик за един конкретен американец, но Мейзи не се възползва от него.

— И какво те води в Бристол сега? — попита тя.

— Най-просто казано, ти.

— Аз? — Мейзи бързо се опита да измисли някакъв убедителен начин да насочи отново разговора към не толкова лични теми.

— Да. Нашият управител ще се пенсионира в края на годината и президентът ми предложи да заема мястото му.

— Поздравления — каза Мейзи, облекчена, че вече са на по-сигурна почва. — А ти искаш да ме наемеш като твой заместник — добави, опитвайки се да го обърне на шега.

— Не. Искам да станеш моя съпруга.

Тонът на Мейзи се промени.

— Патрик, през тези три години не ти ли е минавало поне веднъж през главата, че в живота ми може да има и друг?

— Всеки ден — призна Патрик. — Точно затова дойдох да открия дали има някой друг.

Мейзи се поколеба.

— Да, има.

— И ти е предложил да се омъжиш за него?

— Да — прошепна тя.

— Прие ли предложението му?

— Но, но му обещах да му отговоря, преди да се върне в Америка в края на месеца — по-твърдо отвърна тя.

— Това означава ли, че все още имам шанс?

— Честно казано, Патрик, шансовете са против теб. Изчезна за близо три години, а после внезапно се появяваш най-неочаквано, сякаш не се е случило нищо.

Патрик не се опита да се защити, а докато сервитьорът поднасяше храната им, каза само:

— Де да беше така лесно.

— Патрик, винаги е било лесно. Ако ми беше поискал ръката преди три години, с най-голяма радост щях да скоча на първия кораб за Ирландия.

— Тогава не можех да ти поискам ръката.

Мейзи остави ножа и вилицата си, без да опита храната.

— Винаги съм се чудила дали си женен.

— Защо не ме попита тогава?

— Бях толкова влюбена в теб, Патрик, че бях готова да понеса дори това оскърбление.

— И да си мислиш, че съм се върнал в Ирландия само защото не бих могъл да ти предложа да ми станеш жена.

— Това промени ли се?

— Да. Брайони ме напусна преди повече от година. Срещна човек, който проявяваше към нея по-голям интерес, отколкото аз — нещо, което едва ли може да се нарече трудно.