Джеффри Арчер - Греховете на бащата

Реши, че едва ли би могла да избере по-лош ден за посещение при баба Филис. Може би щеше да е по-разумно да се върне в хотела и да го остави за утре? Но с какво утрешният ден можеше да е по-различен от днешния? Парите й почти бяха свършили, а щом Америка вече беше във война, как можеше да се върне в Англия и най-вече при Себастиан, от когото изобщо не бе имала намерение да се отделя за повече от две седмици?

Изкачи петте стъпала към блестящата черна врата с голямо излъскано месингово чукче. Може би баба Филис бе излязла. Може би се беше преместила. Тъкмо се канеше да почука, когато забеляза на стената звънец с надпис „Доставки“. Натисна го и отстъпи крачка назад. Определено предпочиташе да се срещне с човека, който се занимаваше с доставките.

След секунди вратата се отвори и на прага застана висок, елегантно облечен мъж с черно сако, панталони на райе, бяла риза и сива вратовръзка.

— С какво мога да ви помогна, мадам? — попита той. Явно беше преценил, че Ема няма нищо общо с никакви доставки.

— Казвам се Ема Барингтън — каза тя. — Внучка съм на госпожа Филис Стюарт. Тя дали си е вкъщи?

— Вкъщи е, мис Барингтън. Понеделник следобед е времето, когато играе бридж. Ако бъдете така добра да влезете, ще уведомя мисис Стюарт, че сте тук.

— Мога да дойда и утре, ако не е удобно… — почна Ема, но той вече беше затворил вратата зад нея и се отдалечаваше по коридора.

Докато чакаше, Ема нямаше как да не забележи от коя страна са дошли Стюарт — в отсрещния край на коридора висеше портрет на принц Чарли Хубавеца, а до него имаше кръстосани мечове и герб на клана Стюарт. Тя закрачи бавно, възхищавайки се на картините на Пеплоу, Фъргюсън, Мактагарт и Рейбърн. Спомни си, че дядо й лорд Харви има картина на Лорънс — висеше в кабинета на замъка Мългелри.

Икономът се върна със същата безстрастна физиономия. Може би не беше чул новината за Пърл Харбър.

— Мадам ще ви приеме в кабинета.

Колко много приличаше на Дженкинс — никакви излишни думи, същата отмерена походка, умение да показва почит, без да се подмазва. На Ема й се прииска да го попита от коя част на Англия е, но знаеше, че той ще приеме това за вмешателство в личния му живот, така че го последва мълчаливо по коридора.

Канеше се да започне да се изкачва по стълбището, но икономът спря, дръпна решетката на асансьор и направи крачка настрани. Асансьор в частна къща? Ема се запита дали баба Филис не е инвалид. Асансьорът спря на третия етаж и Ема се озова в прекрасно обзаведен просторен кабинет. Ако не бяха уличният шум, клаксоните и полицейските сирени, човек можеше да си помисли, че е в Единбург.

— Моля изчакайте тук, мадам.

Ема остана до вратата, а икономът прекоси кабинета и застана до четири възрастни дами, които седяха около запалена камина и се наслаждаваха на чай и бисквити, докато слушаха внимателно радиото, което не трещеше.

Когато икономът обяви: „Мис Ема Барингтън“, всички се обърнаха към нея. Ема позна сестрата на лорд Харви много преди тя да стане да я посрещне — огненочервена коса, дяволита усмивка и неподправената атмосфера на човек с дълго родословие.

— Това не може да е малката Ема — заяви тя с едва доловим мелодичен шотландски акцент, докато бързаше към гостенката си. — Последния път, когато те видях, мило мое момиче, беше облечена в гимнастически екип, с къси бели чорапи и стик за хокей. Бях много загрижена за малките момчета от другия отбор.

Ема се усмихна — баба Филис имаше същото чувство за хумор като дядо й.

— А виж се сега. Разцъфнала си и си се превърнала в такова прелестно създание!

Ема се изчерви.

— Какво те води в Ню Йорк, скъпа?

— Съжалявам, че се натрапвам по такъв начин, бабо Филис — започна Ема и погледна неспокойно към другите три дами.

— Не се безпокой за тях — отвърна Филис Стюарт. — След декларацията на президента си имат предостатъчно занимавки. Е, къде са ти куфарите?

— Куфарът ми е в хотел „Мейфлауър“ — отвърна Ема.

— Паркър — обърна се Филис към иконома, — прати някой да вземе нещата на мис Ема от „Мейфлауър“ и после приготви главната стая за гости, защото след днешните новини имам чувството, че, хм… внучка ми ще остане известно време с нас.

Икономът сякаш се разтвори във въздуха.

— Но, бабо Филис…

— Никакво но — прекъсна я тя с вдигната ръка. — И няма да ме наричаш „бабо“. Е, всъщност наистина съм ти баба, но не искам това да ми се напомня, така че ще ти бъда благодарна, ако ме наричаш само Филис.