Джеффри Арчер - Греховете на бащата

— Благодаря, бабо Филис — рече Ема.

Филис се разсмя.

— Ох! Ела сега да кажеш здрасти на приятелките ми. Ще бъдат очаровани да се запознаят с такава независима млада дама. Толкова плашещо модерна.

„Известно време“ се оказа повече от година и с всеки ден Ема все по-отчаяно копнееше да се върне при Себастиан, но можеше да следи порастването на сина си единствено от писмата, изпращани от майка й и понякога от Грейс. Плака, когато научи за смъртта на дядо си — бе смятала, че той ще живее вечно. Опита се да не мисли за това кой ще поеме компанията и прие, че баща й няма да има куража да се покаже отново в Бристол.

Филис едва ли щеше да успее да я накара да се почувства повече у дома си дори да беше собствената й майка. Ема бързо откри, че тя е типична Харви, щедра до безобразие, и че думите „невъзможно“, „неприемливо“ и „непрактично“ като че ли са били заличени от речника й още в ранна възраст. Главната стая за гости, както я наричаше Филис, представляваше цял апартамент с изглед към Сентръл Парк и се оказа приятна изненада за Ема след малката й стаичка в „Мейфлауър“.

Втората изненада дойде, когато Ема слезе за вечеря в първия си ден тук и откри баба Филис облечена в огненочервена рокля, с чаша уиски и цигара в дълго цигаре. Усмихна се при мисълта, че тази жена бе нарекла нея модерна.

— Синът ми Алистър ще вечеря с нас — заяви тя, преди Паркър да има шанса да налее на Ема чаша „Харвис Бристол Крийм“. — Той е юрист и ерген — добави. — Два недостатъка, от които е малко вероятно да се възстанови. Но понякога може да е доста забавен, макар чувството му за хумор да е донякъде сухо.

Братовчедът Алистър пристигна няколко минути по-късно, облечен в официално сако за вечерята с майка си — типичен представител на англичани в чужбина.

Ема предположи, че е на около петдесет. Добрият му шивач беше успял умело да замаскира факта, че носи няколко излишни килограма. Чувството му за хумор може наистина да бе малко сухо, но иначе бе безспорно умен, забавен и добре информиран, макар че се разприказва малко повече за делото, върху което работеше в момента. Нямаше нищо чудно, когато гордата му майка сподели с Ема, че Алистър е станал младши съдружник в кантората след смъртта на съпруга й. Ема предположи, че Филис е наясно защо синът й не е женен.

Не беше сигурна дали превъзходната храна, отличното вино или просто американското гостоприемство й помогнаха да се отпусне дотолкова, че накрая им разказа всичко, което й се беше случило от последния път, когато Филис я бе виждала на хокейното поле в училище „Ред Мейдс“.

Когато стигна до причината да прекоси Атлантика въпреки всички рискове, двамата я зяпаха, сякаш виждаха пришълец от друга планета.

След като се справи с последната хапка плодова торта и насочи вниманието си към щедрата порция бренди, Алистър се зае да разпитва неочакваната гостенка, сякаш тя беше свидетел на противниковата страна в съдебната зала.

— Трябва да кажа, майко — рече накрая, докато сгъваше салфетката си, — че този случай изглежда далеч по-обещаващ от „Амелгамейтид Уайър“ срещу „Ню Йорк Илектрик“. С нетърпение очаквам да кръстосам шпага със Сефтън Джелкс.

— Защо ви е да си губите времето с Джелкс, след като е много по-важно да открием Хари и да изчистим името му? — попита Ема.

— Напълно съм съгласен — каза Алистър. — Но имам чувството, че едното ще доведе до другото.

Взе нейното копие на „Дневникът на един осъден“, но не го отвори, а само заразглежда гръбчето.

— Кой е издателят? — попита Филис.

— „Вайкинг Прес“ — отвърна Алистър, докато вадеше очилата си.

— Не друг, а Харолд Гинзбърг.

— Мислиш ли, че той и Макс Лойд са съучастници в тази измама? — обърна се Алистър към майка си.

— Определено не — отвърна тя. — Баща ти навремето ми каза, че се е срещал с Гинзбърг в съда. Помня, че го описа като сериозен противник, но и човек, който никога не би помислил да заобиколи закона, още по-малко да го наруши.

— В такъв случай имаме известен шанс, защото ако наистина е така, той няма да се зарадва да научи какво е скалъпено от негово име. Все пак ще се наложи да прочета книгата, преди да си уговоря среща с издателя. — Усмихна се на Ема. — Ще съм много любопитен да открия как ще реагира мистър Гинзбърг, като те види, Ема.

— А аз — обади се Филис — ще съм не по-малко любопитна да открия какво мисли Ема за Харолд Гинзбърг.

— Туш, майко — предаде се Алистър.

След като Паркър наля на Алистър второ бренди и запали пурата му, Ема се осмели да попита братовчед си какви според него са шансовете й да й позволят да посети Хари в Лейвънхам.