Джеффри Арчер - Греховете на бащата

— Свързвам ви, сър.

Ема седеше на ръба на стола.

— Добро утро, мистър Стюарт — разнесе се гласът на директора. — Аз съм директор Суонсън. С какво мога да ви бъда полезен?

— Добро утро, мистър Суонсън. Преди десет дни приготвих молба от име на моя клиентка, мис Ема Барингтън, да й бъде позволено в качеството на близка да се види при първа възможност с Томас Брадшоу. Тази сутрин получих писмо от кабинета ви, че молбата е отхвърлена. Не намирам никакво законово основание за…

— Мистър Стюарт, молбата ви беше разгледана по обичайния начин, но не мога да удовлетворя искането ви, тъй като мистър Брадшоу вече не се намира в нашето заведение.

Отново настъпи дълго мълчание, макар Ема да виждаше, че ролките продължават да се въртят.

— И в коя институция е преместен? — попита накрая Алистър.

— Нямам право да разкривам подобна информация, мистър Стюарт.

— Но по закон клиентката ми има правото да…

— Затворникът подписа документ, с който се отказва от правата си. Мога да ви изпратя копие.

— Но защо му е трябвало да го прави? — хвърли стръвта Алистър.

— Нямам право да разкривам подобна информация — повтори директорът, без да се хваща на въдицата.

— А имате ли право да разкриете каквото и да било за Томас Брадшоу? — попита Алистър, като се мъчеше да овладее гласа си.

Отново последва пауза и макар ролките да се въртяха, Ема се запита дали директорът не е затворил телефона. Алистър постави пръст на устните си и гласът изведнъж зазвуча отново.

— Хари Клифтън беше освободен от затвора, но продължава да изтърпява присъдата си. — Отново мълчание. — А аз изгубих най-добрия библиотекар, който е имал този затвор.

Връзката прекъсна.

Алистър спря магнетофона и каза:

— Директорът направи всичко по силите си, за да ни помогне.

— Като спомена Хари по име ли? — попита Ема.

— Да. Но също така ни каза, че до съвсем неотдавна е работил в библиотеката на затвора. Това обяснява как Лойд се е добрал до дневниците.

Ема кимна, после каза:

— Но ти каза, че имало три важни следи. Коя е третата?

— Това, че Хари е бил освободен от Лейвънхам, но продължава да изтърпява присъдата си.

— Значи са го преместили в друг затвор — каза Ема.

— Не мисля — отвърна Алистър. — Вече сме във война и аз лично предполагам, че Том Брадшоу ще изтърпи остатъка от присъдата си във флота.

— Защо мислиш така?

— Всичко е описано в дневниците — обясни Алистър, взе от бюрото „Дневникът на един осъден“, отвори на отбелязана предварително страница и зачете: — „Първото, което ще направя след завръщането си в Бристол, ще бъде да постъпя във флота и да се сражавам срещу германците“.

— Но те никога не биха му позволили да се върне в Англия, преди да е изтърпял наказанието си.

— Не съм казвал, че ще постъпи в британския флот.

— Ох, господи — промълви Ема, когато проумя значението на думите му.

— Е, поне вече знаем, че Хари е все още жив — с приповдигнат тон рече Алистър.

— Иска ми се да беше останал в затвора.

Опелото на сър Уолтър беше в „Сейнт Мери Редклиф“ и покойният президент на „Барингтън Шипинг Лайн“ със сигурност щеше да се гордее, ако можеше да види църквата така препълнена и да чуе прочувствената възхвала на епископа на Бристол.

След службата опечалените се изредиха да поднесат съболезнованията си на сър Хюго, който стоеше край северната врата на църквата до майка си. Той можеше да обясни на онези, които го питаха, че дъщеря му е заседнала в Ню Йорк, макар че не можеше да им каже каква е причината да бъде там, и че синът му Джайлс, с когото се гордееше безкрайно, е в германски лагер за военнопленници във Вайнсберг — информация, която бе получил от майка си предишната вечер.

По време на службата лорд и лейди Харви, бившата съпруга на Хюго Елизабет и дъщеря им Грейс седяха на първия ред в църквата, възможно най-далеч от Хюго. Всички поднесоха съболезнованията си на опечалената вдовица, след което показно си тръгнаха, без да показват, че са го забелязали.

Мейзи Клифтън седеше в дъното на църквата с наведена глава и излезе веднага щом епископът даде последната си благословия.

Когато изпълнителният директор на компанията Бил Фрамптън пристъпи да стисне ръката на новия президент и да изрази съболезнованията си, Хюго му каза само:

— Очаквам да ви видя в кабинета си утре сутринта в девет.

Мистър Фрамптън се поклони.

След погребението бе даден прием в Барингтън Хол и Хюго се смеси с опечалените, някои от които скоро щяха да открият, че вече не работят за Барингтънови. След като и последният гост си тръгна, Хюго се качи в спалнята си и се преоблече за вечеря.