Джеффри Арчер - Греховете на бащата

— Мистър Гинзбърг, не намирате ли за твърде странен факта, че денят на пристигането на Том Брадшоу в Лейвънхам по една случайност съвпада с първия ден от дневника?

— Мистър Лойд обясни, че е започнал да води дневника си едва след като е станал библиотекар и е разполагал с повече свободно време.

— А как ще обясните, че не се споменава нито дума за последната му нощ в затвора или за сутринта, когато са го освободили? Той просто закусва в столовата и се явява в библиотеката за поредния си работен ден.

— Вашето обяснение какво е? — попита Гинзбърг, като я гледаше над стъклата на очилата си.

— Моето обяснение е, че човекът, написал дневника, още е в Лейвънхам и вероятно работи върху следващия си том.

— Това би могло лесно да се провери — рече Гинзбърг и повдигна вежда.

— Така е — съгласи се Алистър. — Вече пуснах молба да разрешат на мис Барингтън да отиде на свиждане на мистър Брадшоу и очаквам одобрението на директора на Лейвънхам.

— Мис Барингтън, ще ми позволите ли да ви задам още няколко въпроса, за да разчистим евентуалните съмнения? — попита Гинзбърг.

— Да, разбира се — отвърна Ема.

Старецът се усмихна, подръпна сакото си, намести очилата и се загледа в списъка въпроси в бележника си.

— Кой е капитан Джак Тарант, наричан понякога Стария Джак?

— Най-старият приятел на дядо ми. Участвали са заедно в Бурската война.

— Кой дядо по-точно?

— Сър Уолтър Барингтън.

Издателят кимна.

— Смятахте ли мистър Тарант за почтен човек?

— Абсолютно безукорен. Може да се каже, че той оказа най-голямо влияние върху живота на Хари.

— Но не е ли негова вината, че вие с Хари не сте женени?

— Този въпрос има ли отношение към темата? — незабавно се намеси Алистър.

— Подозирам, че след малко ще разберем — отвърна Гинзбърг, без да сваля поглед от Ема.

— Джак сметна, че е негов дълг да предупреди викария, че е възможно баща ми Хюго Барингтън да е баща и на Хари — със задавен глас каза Ема.

— Мистър Гинзбърг, нужно ли беше това? — озъби се Алистър.

— И още как — отвърна издателят. — Вече съм убеден, че авторът на тази книга е Хари Клифтън, а не Макс Лойд.

Ема се усмихна.

— Благодаря ви. Макар да не съм сигурна какво мога да направя по въпроса.

— Аз пък знам много добре какво ще направя по въпроса — рече Гинзбърг. — Като начало ще пусна колкото се може по-бързо редактирано издание с две основни промени — името на Хари Клифтън ще замести това на Макс Лойд на предната корица, а на задната ще има негова фотография… стига да притежавате такава, мис Барингтън.

— Имам няколко — отвърна Ема. — В това число и една на борда на „Канзас Стар“, докато влиза в пристанището на Ню Йорк.

— А, това обяснява и… — започна Гинзбърг.

— Но ако го направите — намеси се Алистър, — ще се отприщи истински ад. Джелкс ще заведе дело за клевета от името на клиента си и ще настоява за наказателни мерки.

— Да се надяваме — отвърна Гинзбърг. — Защото ако го направи, книгата моментално ще се върне на челно място в класациите и ще си остане там няколко месеца. Но ако не предприеме нищо, както и предполагам, това ще покаже, че той смята, че е единственият, който е виждал липсващата тетрадка, в която Хари Клифтън описва как се е озовал в Лейвънхам.

— Знаех си, че има и друга — обади се Ема.

— Определено има, и вашето споменаване на „Канзас Стар“ ме накара да осъзная, че ръкописът, който Макс Лойд ми изпрати като начални глави на „Сгрешена самоличност“, е просто разказ за случилото се с Хари Клифтън, преди да бъде осъден за престъпление, което не е извършил.

— Ще ми позволите ли да го прочета? — попита Ема.

Още щом влезе в кабинета на Алистър, Ема разбра, че е станало нещо лошо. Познатата приветлива усмивка бе заместена от намръщено чело.

— Няма да ми позволят да видя Хари, нали? — попита тя.

— Да — каза Алистър. — Молбата е отхвърлена.

— Но защо? Ти каза, че имам пълното право да му отида на свиждане.

— Сутринта се обадих на директора и му зададох абсолютно същия въпрос.

— И какво отговори той?

— Можеш да го чуеш лично, защото записах разговора — отвърна Алистър. — Слушай внимателно, защото в думите му има три важни следи.

И без да каже нищо повече, се наведе и натисна копчето на магнетофона „Грундиг“. Двете ролки се завъртяха.

— Поправително заведение Лейвънхам.

— Бих искал да разговарям с директора.

— Кой го търси?

— Алистър Стюарт. Адвокат от Ню Йорк.

Мълчание, последвано от сигнал за свободно. Отново мълчание, този път по-дълго.